„Той е незабравим“ — мислеше си молла Хусаин и екстазът му се увеличаваше, а това облекчаваше болката от ашура, десетия ден на мухарам, само преди няколко седмици — годишнината от великото мъченичество. Белезите от камшика още личаха по гърба му. Него ден той пак беше в Кум, както миналата и по-миналата година, за да вземе участие в шествията за пречистване на душите заедно с десетки хиляди други иранци, които се налагаха с камшици, за да си припомнят свещеното мъченичество, и се самоизтезаваха с камшици и вериги и измъчваха плътта си с куки.
Трябваше да минат много седмици, докато се възстанови, за да може да стои прав, без да изпитва болка. „Както Аллах желае — каза си той гордо. — Болката и светът са без значение. Както ми беше заповядано, опълчих се срещу Пешади във военновъздушната база, превзех я и я усмирих, закарах го окован във вериги в Исфахан. Днес първо ще отида отново в базата, за да разследвам и обуздая чужденците и онзи сунит Затаки, който се мисли за Чингис хан. Следобед отново ще поведа правоверните срещу атеистите на Туде и ще изпълня делото на Аллаха — така ми заповяда имамът, който се подчинява единствено на Аллаха. Дано да бъда допуснат днес до рая, за да се излежавам там на брокатени дивани и плодовете на двете градини да бъдат леснодостъпни за мен.“ Тези познати слова от Корана се бяха отпечатали дълбоко в съзнанието му.
— Нямаме нищо за ядене — оплака се жена му, прекъсвайки мислите му.
— Днес в джамията ще има храна — отвърна той, а синът му Али наостри уши и моментално спря да се чеше по ухапаните от мухи и насекоми места. — Отсега нататък ти и децата няма повече да гладувате. Ще раздаваме всеки ден ориз на нуждаещите се, както правехме едно време.
Той се усмихна на Али и разроши косата му.
— Аллах знае, че и ние сме сред нуждаещите се.
След завръщането на Хомейни джамиите възобновиха древната си роля — да раздават всеки ден проста, но питателна храна, която се броеше за част от „закята“ — доброволния данък милостиня, с който бяха облагани всички мюсюлмани или от който се откупуваха с пари. Закятът сега беше единствената прерогатива на джамиите. Хусаин изрече още куп проклятия по адрес на шаха, който бе отменил ежегодното субсидиране на моллите и джамиите преди десет години, с което им причини толкова много мизерия и страдание.
— Ела и ти при хората, които чакат в джамията каза той. — Когато всичките се нахранят, вземи колкото ти трябва за теб и децата. Ще правиш това всеки ден.
— Благодаря ти.
— Благодари на Аллаха.
— О, да, разбира се, че благодаря на Аллаха.
Той обу ботушите си и метна автомата на рамо.
— Тате, може ли и аз да дойда? — попита Али с тънкия си писклив гласец. — И аз искам да върша делото на Аллах.
— Разбира се, тръгвай с мен.
Фатима затвори вратата след тях и приседна на пейката. Стомахът й къркореше от глад, чувствуваше гадене и слабост и беше твърде отпаднала, за да изпъди мухите, който я кацаха по лицето. Беше бременна в осмия месец. Акушерката й бе казала, че този път всичко ще протече по-трудно, защото бебето е в неправилно положение. Тя се разплака, като си спомни разкъсващите болки и мъки при последното раждане, при това преди него и при всичките останали.
— Не се тревожи — съветваше я старата акушерка. — Ти си в ръцете на Аллаха. Сложи си малко пресен камилски тор на корема и болката ще премине. Дълг на жената е да ражда деца, а ти си още млада.
„Млада? Та аз съм на двадесет и две години и съм стара, толкова стара. Знам, че е така, и знам защо. Имам достатъчно ум и разум — дори мога да си напиша името — и ми е ясно, че можем да сме по-добре, както и имамът разбира това, стига да изгоним чужденците и да изтръгнем тяхното зло. Имамът, Аллах да го пази, е мъдър и разговаря с Аллаха, само на него се подчинява. Всевишният знае, че жените не са робини, които могат да бъдат обиждани и върнати обратно в дните на Пророка, както искат някои фанатици. Имамът ще ни защитава от екстремистите и няма да им позволи да отменят Закона за семействата на шаха, според който и жените имат право да гласуват и са защитени от развод по бързата процедура. Той няма да допусне да ни бъдат отнети правата и свободите, нито правото на избор да носим фередже или не, това никога няма да стане, като види колко силно се противопоставяме. Не може да стане, докато сме непоколебими. По цялата земя.“