Присвитите очи върху скулестото лице на Ничак хан още повече се свиха и в ъгълчетата им се появиха бръчици, но той не й каза нищо, само изгледа осмината Зелени ленти, които бяха останали живи. Погледът му беше безмилостен. Един от тях посегна към пушката си, но жената, го простреля в стомаха, той извика и се сгърчи на снега. Тя го остави да вие, след това стреля втори път и той млъкна завинаги. Оставаха още седем.
Ничак хан едва забележимо се усмихваше. Възрастните мъже и жени от селото започнаха да излизат от колибите и къщите и да се трупат на площада. Всички бяха въоръжени. Той насочи вниманието си към седмината.
— Качвайте се на камиона и лягайте по очи, с ръце на гърба.
Навъсени, мъжете се подчиниха. Той заповяда на четирима от селяните да ги пазят после се обърна към младежа, който беше излязъл от дома му:
— На летището има още един, синко. Вземи някого със себе си и го убийте. Докарай тялото му тук, но скрийте лицата си с шалове, за да не ви познаят неверниците.
— Да бъде волята на Аллаха — отвърна младежът и посочи училището.
Вратата продължаваше да е отворена, а Скот не се виждаше никакъв.
— Неверникът — рече младежът тихо. — Той не е от нашето село.
После бързо тръгна.
Селото притихнало чакаше. Ничак хан почеса замислено брадата си. После погледът му се спря на Назири, който се беше свил страхливо до стълбището на училището.
Назири пребледня.
— Аз… аз нищо не съм видял, абсолютно нищо, Ничак хан — запелтечи той страхливо, надигна се и заобиколи труповете.
— Аз винаги… двете години, които прекарах тук, винаги съм правил всичко в полза на селото. Нищо… нищо не съм видял — захленчи той унижено, после ужасът му надделя и той си плю на петите. Преди да стигне края на площада, беше мъртъв. Поне десетина души стреляха в него.
— Вярно е, че единственият свидетел на злото в тези хора може да е Аллах — въздъхна Ничак хан.
Той харесваше Назири, но Назири не беше един от техните. Жена му дойде при него и той й се усмихна. Тя извади цигара, подаде му я, запали я, след това прибра пакета и кибрита в джоба си. Той замислено изпускаше дима. Някъде из къщите лаеха кучета и плачеха деца, които чакаха да бъдат утешени.
— Трябва да спуснем една малка лавина, която да прекъсне пътя там, където преди беше затрупан, за да не дойдат други, преди да се стопи снегът — обясни той на хората си. — Ще сложим труповете в каросерията, ще ги полеем с бензин, както и камиона, и ще го пуснем да се изтърколи в Клисурата на ранените камили. Ще казваме, че комитетът е решил, че можем да управляваме сами както винаги, затова са ни оставили на мира и после са си тръгнали, като са прибрали тялото на Назири. Разстреляли са Назири на площада — нали всички видяхте? — при опит да избяга и да избегне правосъдието. За нещастие на връщане са катастрофирали. Всички знаем колко е опасен пътят. Взели са тялото на Назири, за да докажат, че са изпълнили дълга си и са прочистили планините от известен поддръжник на шаха. А Назири си беше такъв, преди шахът да избяга.
Селяните кимаха в знак на съгласие и чакаха. Всички искаха да получат отговор на последния въпрос: какво ще стане с другия свидетел? С неверника, който се спотайваше в училището?
Ничак хан почеса брадата си. Това винаги му помагаше при вземане на трудни решения.
— Скоро ще дойдат още Зелени отряди, привлечени от летящите машини, произведени от чужденци и управлявани от чужденци за облагодетелстване на чужденци от петрола, добиван от нашата земя в полза на враговете ирански, враговете бирници и други чужденци. Ако нямаше сондажи, нямаше да има и чужденци, следователно нямаше да ги има и Зелените ленти. Много петрол, лесен за добиване, има другаде в страната. Тук това става трудно. Нашите няколко сондажа не са от значение, и единадесетте бази са труднодостъпни и крият много опасности — та нали само преди няколко дни трябваше да взривят билото на планината, за да спасят една от лавина?
Думите му бяха посрещнати с всеобщо одобрение. Той дръпна от цигарата с наслада. Хората го гледаха с доверие — та нали той беше техният каландар, техният кмет, който цели осемнадесет години ги беше управлявал и в добри, и в лоши времена.
— Ако нямаше летящи машини, нямаше да има и сондажи. Така че, ако тези чужденци си заминат — продължи той със същия дрезгав бавен глас, — съмнявам се, че други ще се осмелят да дойдат, за да ремонтират и отворят отново единадесетте бази. Те или бързо ще се разрушат, така че няма да могат да бъдат ремонтирани, или ще ги оберат бандити и ще излязат от строя. Едва тогава ще ни оставят на спокойствие. Без нашето благоволение никой няма да може да действува в планините ни. Ние, кашкайците, искаме да живеем в мир — ще сме свободни и ще управляваме както си знаем и според нашите обичаи. Ето защо чужденците трябва да си вървят. И то бързо. Сондажите също трябва да изчезнат. И всичко чуждо.