— Ерики, започвай да се молиш на Господа! Днес имам среща в министерството, за да оправим финансовите си отношения — беше им казал той непосредствено преди да излетят — и да подновим всички изтекли разрешителни. Толбът от посолството ми я уреди. Той смята, че Базарган и Хомейни сега имат много по-добър шанс да поставят под контрол и обезоръжат левичарите. А ние просто, трябва да се грижим за интересите си и да не губим самообладание.
„Лесно му е на него“ — помисли си Ерики. В този момент прелетяха над прохода, той наклони машината на една страна и започнаха бързо да се снижават.
— Ето я базата!
И двамата пилоти съсредоточено загледаха надолу. Единственото нещо, което се движеше, беше надуваемият ветропоказател. Никъде не се виждаха паркирани транспортни средства. Не излизаше дим от никоя къщичка.
— Би трябвало да има пушек. Ерики започна да прави чести кръгове на височина двадесет и пет метра. Никой не излезе да ги посрещне.
— Ще погледна по-отблизо.
Спуснаха се надолу, после веднага се издигнаха. Пак никакво движение. Изкачиха се на триста метра. Ерики се замисли за момент.
— Азадех, мога да приземя машината в подхода към двореца на баща ти точно пред стените.
Тя моментално поклати отрицателно глава:
— Не, Ерики, знаеш колко е страхлива охраната и как той се впряга от всеки неканен гост.
— Но ние сме поканени, поне ти. Даже, най-точно казано, заповядано ни е да дойдем. Бихме могли да направим едно кръгче и ако всичко е наред, да кацнем.
— Бихме могли да се приземим някъде настрана и да отидем пеша…
— Няма да ходим пеша, не сме въоръжени.
Не беше успял да си купи пистолет в Техеран. „Всеки хулиган си има колкото си иска — помисли Ерики раздразнено. — Трябва да се снабдя с оръжие. Вече не се чувствам в безопасност.“
— Ще хвърлим един поглед и след това ще решим какво да правим.
Той превключи на вълната на кулата в Табриз и се обади. Никой не отговори. Пак се обади, после направи завой и полетя към града. Докато минаваха над тяхното село Абу Мард, Ерики посочи надолу и Азадех видя малката училищна сграда. Беше прекарала толкова щастливи часове по околните горски поляни и край потока, където за Първи път видя Ерики и помисли, че е горски великан. Влюби се в него, което беше божествено спасение за нея, защото той я отърва от един изпълнен със страдание живот. Тя се пресегна и го докосна.
— Добре ли си? Топло ли ти е? — усмихна й се той.
— О, да, Ерики. Селото беше нашият късмет, нали? — отговори тя, без да сваля ръката си от рамото му. Допирът беше приятен и за двамата.
Скоро се показаха летището и железопътната линия, която отиваше на север към Съветски Азербайджан — само на няколко мили, и оттам към Москва, а на югоизток завиваше към Техеран, който беше на петстотин и шестдесет километра. Табриз беше голям град. Вече можеха да различат крепостните стени и Синята джамия, металургичните предприятия, замърсяващи околността, колибите, бордеите и къщите на шестстотинте хиляди жители.
— Погледни ей натам!
Гарата догаряше, обвита в пушеци. Около крепостните стени тлееха още пожари, кулата на летище Табриз не отговаряше, на площадката за кацане и излитане нямаше никакво движение, макар че на нея бяха на стоянка няколко малки товарни самолета. Във военната база цареше голямо оживление, пристигаха и заминаваха камиони и леки коли, но дотолкова, доколкото можеха да видят, по улиците нямаше тълпи и не се водеха сражения, а целият район близо до джамията беше учудващо пуст.
— Не ми се ще да се спускам твърде ниско — каза Ерики, — да не изкуша някой щурак, който е много мераклия да стреля!
— Ерики, Табриз харесва ли ти? — попита Ногър, за да прикрие безпокойството си. Той никога не беше идвал тук.
— Табриз е велик град, древен, мъдър, открит и свободен. Най-космополитният в Иран… Тук съм прекарвал знаменито, има в изобилие евтино ядене и пиене от целия свят — черен хайвер, руска водка, шотландска пушена сьомга, а веднъж в седмицата „Еър Франс“ докарваше пресни френски хлебчета и сирена. Какво ли нямаше — турски, кавказки, английски, американски, японски стоки — всичко каквото пожелаеш. Градът се слави с персийските си килими, Ногър, а и с красотата на момичетата си…
Азадех му изви ухото и той се засмя.
— Не е лъжа нали и ти си от Табриз? Великолепен град, Ногър. Жителите му говорят диалектен фарси, който е много близо до турския език. В продължение на векове градът е бил голям търговски център с иранско, руско, турско, кюрдско и арменско участие, в него е витаел бунтовнически и независим дух, до него винаги са се домогвали царете, а днес Съветският съюз…