Долу се събираха групички хора, които ги наблюдаваха.
— Ногър, въоръжени ли са?
— Много от тях имат оръжие, но никой не стреля по нас. Поне засега.
Ерики внимателно заобиколи града и се насочи на изток. В тази посока равнината рязко преминаваше в хълмове, сред които беше разположен дворецът на Горгоните — високо на един превал, до който водеше път. По него нямаше никакво движение. Високите стени ограждаха много декари земя: овощни градини, фабрика за килими, гаражи за двадесет коли, кошари за зимуване на стадата овце, колиби и пристройки за повече от сто ратаи и пазачи заедно с обширната сграда с купол, в която имаше петдесет помещения, и малка джамия с тънко минаре. Близо до главния вход бяха паркирани много коли. Хеликоптерът направи кръг на около двадесет и пет метра височина.
— Е, това се казва имение! — възкликна Ногър възхитено.
— Построил го е принц Сергеев по нареждане на династията Романови за моя прапрадядо като пишкеш — каза разсеяно Азадех. Наблюдаваше земята. — През 1890 година, когато династията вече е била заграбила кавказките ни провинции и за сетен път се е опитвала да отцепи Азербайджан от Иран, за което е поискала помощ от хановете на горгоните. Нашият род винаги е бил лоялен към Иран, макар че руснаците са се опитвали да променят това.
Сега тя наблюдаваше замъка долу. От централната сграда и от част от пристройките излизаха ратаи и въоръжени пазачи.
— Джамията е построена през 1907 година в чест на подписването на последното руско-британско споразумение за разделянето на нашите земи и сфери на влия… ей, Ерики, виж, това не е ли Нажуд, Фацула и Зади… и гледай, гледай — това пък ако не е брат ми Хаким! Какво ли прави тук?
— Къде? А, да, виждам го. Струва ми се, че това не е…
— Може би… може би Абдула хан му е простил. — Азадех се развълнува. — Би било чудесно!
Ерики се взря в хората долу. Той беше виждал брат й само веднъж, на тяхната сватба, и много го хареса. Тогава Абдула хан беше разрешил на Хаким да се прибере и след това го бе изпратил обратно в Хвой, в северната част на Азербайджан, близо до турската граница, където имаше голямо дялово участие в експлоатацията на рудници.
— Хаким страшно искаше да отиде в Париж да учи пиано — беше му обяснила Азадех. — Но татко не искаше да чуе за това, прокле го и го изгони…
— Не е Хаким — забеляза Ерики. Неговото зрение беше много по-силно от нейното.
— Не е ли? — Азадех разочаровано присви очи срещу вятъра. — Да, Ерики, прав си.
— Ето го Абдула хан!
Да, това беше самият той — внушителен, пълен мъж с дълга брада. Излезе от главния вход и застана на стъпалата, зад него стояха двама въоръжени телохранители. Имаше и още двама души. Всичките бяха облечени с дебели балтони, за да се запазят от студа.
— Кои са тези?
— Не ги познавам — отвърна тя, като се опитваше да преодолее разочарованието си. — Не са въоръжени и между тях няма молла, значи не са от Зелените ленти.
— Европейци са — намеси се Ногър. — Имаш ли бинокъл, Ерики?
— Нямам — отговори той, спря да кръжи, снижи се и задържа хеликоптера на сто и петдесет метра височина, като не откъсваше поглед от Абдула хан. Видя как той посочи машината, каза нещо на другите мъже и продължи да гледа нагоре. Бяха излезли някои от сестрите на Азадех и другите й роднини, част от тях с чадори — скупчиха се заедно със слугите, за да се предпазят от студа. Той слезе с още тридесет метра, свали тъмните си очила и шлемофона и дръпна страничното прозорче. Дъхът му секна на ледения въздух. Показа глава през прозореца, за да го видят добре всички, и им помаха с ръка. Очите на хората долу се впериха в Абдула хан. Ханът изчака, после отговори на поздрава, но с явно неудоволствие.
— Азадех! Свали шлемофона и направи като мен.
Тя веднага го послуша. Някои от сестрите й помахаха с ръце и забърбориха развълнувано помежду си. Абдула хан не реагира на нейното появяване, продължаваше да чака. „Мамка ти“ — изпсува наум Ерики, наведе се от кабината и посочи широката мозайка до замръзналия басейн в двора — искаше разрешение да се приземи. Абдула хан кимна, посочи къде да кацнат, каза кратко нещо на охраната си, завъртя се и влезе в сградата. Другите мъже го последваха. Навън остана само един телохранител, който слезе по стълбите, като проверяваше изправността на автомата си.