А бяхме толкова близки. САЩ се хранеха от ръцете ни, умилкваха ни се и ни натрапваха най-новите си оръжия, умоляваха ни да бъдем полицията в Залива, като властваме над подлите араби, за да завладеем петролните им залежи и да подчиним корумпираните им гадни сунитски шейхства от Саудитска Арабия до Оман. Можехме да превземем Кувейт за един ден, Ирак за седмица, а саудитските шейхове и шейховете на емиратите щяха да избягат в пустинята и да се молят за милост! Можехме да получим каквато си искаме техника, всякакви кораби, самолети, танкове и оръжия, че дори и атомна бомба, о, Господи! Можехме да я създадем с помощта на реакторите, които ни изградиха германците!
Толкова сме близо до изпълнението на волята на Аллаха, ние, шиитите на Иран, с нашия супер ум, древна история, петрол и господстващо положение в пролива, че това в крайна сметка трябва да постави на колене народите до Червено море и Индийския океан. Толкова сме близо до завладяването на Ерусалим и Мека, до поемането на контрола върху нея — Свещеното място на Свещените земи!
Толкова сме близо до това, да бъдем първи в света, както ни се полага по право, а сега всичко е объркано и трябва да започваме отначало, и пак да надхитряме сатанинските варвари от Север — и всичкото това само заради един-единствен човек…“
„Иншаллах“ — помисли си той и това понамали гнева му. Въпреки това, ако Мжитрик не беше в салона, той щеше да държи гръмки речи, да беснее и да набие някого, независимо кого. Обаче този човек беше тук и трябваше да се оправя с него, затова ханът овладя гнева си и се замисли върху следващия си ход. Взе с пръсти последното парче халва и го лапна.
— Ще ли ти се да се ожениш за Азадех, Пьотър?
— А на теб ще ли ти се да си имаш зет, по-възрастен от теб? — каза мъжът с неодобрителна усмивка.
— Ако е такава волята на Аллаха — отговори Абдула хан и вътрешно се усмихна, защото видя как за миг очите на мъжа светнаха. „Значи така — помисли си той, — видя я и я пожела веднага. Ако наистина ти я дам, когато се отървем от финландското чудовище, какво ще ми осигури това? Много неща! Ти си добра партия за женитба, силен си, това би било мъдро от политическа гледна точка, а и би могъл да й налееш ум в главата и да се държиш с нея както заслужава, а не като финландеца, който само й се умилква. Ти би могъл да бъдеш средството за отмъщение срещу нея. Да, преимуществата са много…“
Преди три години Пьотър Олег Мжитрик беше получил имението и земите, навремето собственост на баща му — също стар приятел на Горгоните, близо до Тбилиси, където в продължение на няколко поколения Горгоните имаха важни делови връзки. Оттогава. Абдула хан имаше възможност да го опознае отблизо — отсядаше в имението по време на честите си пътувания по бизнес. Беше установил, че Пьотър Олег като всички руснаци е потаен и трудно можеш да научиш нещо от него. За разлика от повечето си сънародници обаче той беше отзивчив и приятелски настроен, а имаше и много повече власт, отколкото който и да е друг съветски гражданин, който ханът познаваше. Беше вдовец, имаше омъжена дъщеря и син, който служеше във военноморските сили, внуци и… странни привички. Живееше сам в голямата дача, като се изключат прислугата и една жена от руско-еврейски произход към тридесетте, със странна злокобна красота. Казваше се Вертинска и Мжитрик я беше показал на хана само два пъти за три години, все едно че беше уникално лично съкровище. Тя, изглежда, беше донякъде робиня, отчасти затворничка, малко нещо компания на чашка, малко курва, малко мъчителка и малко тигрица.
— Защо не я убиеш и да се отървеш от нея, Пьотър? — беше попитал той единия път, когато беше избухнала остра и бурна свада и Мжитрик я изгони от стаята с камшик, а тя плюеше, проклинаше и се биеше, докато слугите я измъкваха от помещението.
— Не… още не й е дошло времето — отговори Мжитрик и ръцете му трепереха. — Тя… има изключително висока цена.
— А, да… разбирам — Абдула хан беше не по-малко възбуден от случилото се. Чувствата на хана към Азадех бяха почти същите — нежеланието му да се отърве от нея, докато не я използува докрай и не я накара смирено да пълзи пред него… Той си спомни как беше завидял на Мжитрик, че Вертинска му е метреса, а не дъщеря — при него отмъщението можеше да бъде извършено.
„Господ да я убие Азадех — помисли си той. Прокле я, защото тя беше копие на майка си, която му беше доставила толкова много мигове на удоволствие. Азадех му напомняше постоянно за нейната загуба, непокорният й брат с външната прилика с майка си, но не и с маниерите си — също, защото тя беше като нимфа в райските градини. — Мислех, че и двете ми деца ме обичат и почитат, обаче се излъгах, след като Наптала се пресели в рая, истинската им природа си показа лицето. Знам, че Азадех съзаклятничи с брат си, за да ме убият — та нима нямам доказателството? Ах, как бих искал да мога да я налагам, както Пьотър бие своята метреса, но не мога, не мога да го направя. Всеки път, когато вдигна ръка срещу нея, пред очите ми е моята скъпа жена. Дано Господ прати Азадех в ада…“