— Успокой се — каза тихо Мжитрик.
— Какво?
— Изглеждаш много разстроен, приятелю. Не се безпокой, всичко ще се оправи. Все ще намериш начин да прогониш злите духове от нея. Абдула хан кимна замислено.
— Ти ме познаваш много добре. „Да, така е — помисли си той и поръча чай за себе си и водка за Мжитрик, единствения човек, в чието присъствие се чувствуваше спокойно. — Знам ли те кой си ти всъщност — мислеше си той и наблюдаваше руснака. — През изминалите години, когато се срещахме в дачата на баща ти, ти често казваше, че си в отпуска или пък в пенсия, но никога не казваше от кое ведомство, нито пък аз успявах да разбера, колкото и да се опитвах. Отначало мислех, че от Съветската армия, защото веднъж, като се беше напил, ми разказа, че си бил командир на танк през Втората световна война в Севастопол и през всичките сражения до Берлин. Но после премислих и реших, че двамата с баща ти сте от КГБ или ГРУ, защото, няма човек в цяла Русия, който да може да се пенсионира и да разполага с такава дача и толкова земя в Грузия — най-хубавата част от империята, без да е с някаква специална квалификация и влияние. Сега казваш, че си пенсиониран, обаче от кое ведомство?“
С цел да открие докъде се простират влиянието и силата на Мжитрик, Абдула хан веднъж беше споменал, че една нелегална комунистическа групировка на Туде прави заговор, за да го ликвидира, и той би искал тяхното разгромяване. В действителност това беше вярно само отчасти — истинската причина беше, че член на тази група беше синът на един човек, когото, той ненавиждаше, но не можеше да нападне открито. Не мина и седмица и главите на заговорниците бяха набучени на кол близо до джамията с надпис: „ТАКАВА СМЪРТ ЩЕ СПОЛЕТИ ВСИЧКИ ВРАГОВЕ НА АЛЛАХ!“ Той плака с крокодилски сълзи на погребението, а вкъщи се смееше. Това, че Пьотър Мжитрик имаше властта да елиминира една от своите комунистически групи, говореше, че той действително разполага със значителна власт, а Абдула знаеше, че това е и мярка за собственото му значение за неговите хора.
Погледна го.
— Колко време ще ти трябва финландецът?
— Няколко седмици.
— Ами ако Зелените ленти не му позволят да лети и го хванат?
Руснакът сви рамене.
— Да се надяваме, че ще е успял да изпълни задачата. Съмнявам се, че някой ще остане жив — той или Цимтарга, ако ги открият отсам границата.
— Това е добре. А сега да се върнем на момента от разговора ни, когато ни прекъснаха: ти приемаш да не оказвате масирана подкрепа на Туде тук, стига американците да не се месят и Хомейни да не започне погром срещу тях, нали така?
— Азербайджан винаги е влизал в рамките на нашите интереси. Ние винаги сме казвали, че той трябва да е независима държава. В него има предостатъчно блага: енергия, нерудни изкопаеми и петрол, за да си осигури съществуванието и… — Мжитрик се усмихна — … и просветеното ръководство. Можеш да вдигнеш знамето, Абдула. Сигурен съм, че ще получиш необходимата подкрепа, за да станеш президент — и ние веднага ще те признаем официално.
„И ще бъда ликвидиран на следващия ден, в който танковете пресекат границата — помисли си ханът без злоба. — Да ме прощаваш, мой скъпи приятелю, обаче и за теб Персийският залив е твърде голямо изкушение.“ — Великолепна идея — одобри той заинтересовано. — Но ще ми трябва време — а засега мога ли да разчитам на това, че комунистите от Туде ще се обърнат срещу въстаниците?
Усмивката на Пьотър Мжитрик остана същата, но погледът му се промени.
— Би било странно Туде да нападат доведените си братя. Ислямският марксизъм се проповядва от много мюсюлмански интелектуалци и както съм чувал, дори и ти го поддържаш.
— Съгласен съм, че в Азербайджан трябва да има баланс на силите. Обаче кой е наредил на тези левичари да атакуват летището? Кой им е заповядал да нападнат и опожарят гарата ни? Кой нареди да взривят петролопровода? Явно някой, който не е с всичкия си. Чух, че бил моллата Махмуд от джамията в Хаджсра. — Той внимателно наблюдаваше Пьотър. — Един от вашите хора.