— Да, сър. Министър Али Киа ще ви приеме веднага щом е възможно.
Чиновникът беше приятен, добре облечен младеж с костюм, бяла риза и синя връзка, също както при предишния режим. Макайвър предвидливо беше сложил пет хиляди риала рушвет в плика с писмото, също като по-рано. Парите сега ги нямаше.
„Може би нещата действително се връщат към нормалното си състояние — помисли си Макайвър, влезе в другата стая, седна на стола в ъгъла и зачака. В джоба му имаше още една пачка риали и той се зачуди дали да не напълни отново плика със съответната сума. — Защо пък не? В Иран сме, тук на дребните чиновници се дават дребни пари, на големите началници — големи пари, пардон, рушвети. — Като провери дали някой не го наблюдава, той постави няколко едри банкноти в плика, след това добави още за по-сигурно. — Може пък този педераст наистина да ни помогне!“
Съдружниците обикновено държаха двореца в ръцете си, може би по същия начин действаха и спрямо Базарган.
От време на време изтормозени чиновници бързо преминаваха с важен вид от преддверието във вътрешната стая с папки в ръце, после излизаха оттам. На известни интервали някой от чакащите биваше любезно поканен да влезе. Всички без изключение престояваха вътре само няколко минути и излизаха с каменни физиономии или почервенели, вбесени и очевидно с празни ръце. А тези, които все още чакаха, започваха да се чувстват все по-обезкуражени. Времето се точеше безкрайно бавно.
— Ага Макайвър!
Вътрешната врата беше отворена и един чиновник го канеше да влезе.
Али Киа се беше разположил зад едно много голямо писалище без никакви документи по него. Усмихваше се, но очите му бяха сериозни и малки и Макайвър инстинктивно почувствува, че не го харесва.
— О, господин министър, колко любезно от ваша страна да ме приемете — каза Макайвър и за да демонстрира добри чувства, протегна ръка. Али Киа се усмихна вежливо и я пое с отпусната десница.
— Седнете, моля, господин Макайвър. Благодаря ви, че дойдохте да ме видите. Предполагам, че носите препоръчително писмо?
Английският му беше добър, с оксфордски акцент, беше следвал там преди Втората световна война със стипендия от шаха. Киа махна уморено на чиновника до вратата и той излезе.
— Да, то фактически беше адресирано до заместник-председателя Антазам, но както разбрах, трябвало да бъде до вас.
Макайвър му подаде плика. Киа извади писмото, забеляза точно колко са парите, хвърли небрежно плика на бюрото, за да покаже, че очаква още за в бъдеще, прочете внимателно текста и после го постави пред себе си.
— Господин Толбът е уважаван приятел на Иран, макар да е представител на едно неприятелско правителство — започна Киа с равен глас. — Каква конкретна помощ мога да окажа на приятеля на една такава уважавана личност?
— Има три неща, господин министър. Но, първо, може би трябва да кажа колко сме радостни ние в С-Г, че сте решили да ни предоставите вашия ценен опит с включването ви в нашия съвет.
— Братовчед ми много настояваше за това. Съмнявам се, че ще съм ви от помощ, но щом Аллах е решил…
— Да, щом Аллах е решил…
Макайвър го изучаваше много внимателно, опитваше се да го разгадае и не можеше да си обясни внезапната си неприязън, която прикри с големи усилия.
— Първо, носи се слух, че всички съвместни начинания са спрени вследствие решение на Революционния комитет.
— Вследствие на решение на правителството — рязко го поправи Киа. — И така?
— Как ще повлияе това на нашата смесена компания?
— Съмнявам се, че изобщо ще окаже някакво влияние, господин Макайвър. Иран се нуждае от хеликоптери за добива на петрол. „Гърни Ейвиейшън“ избягаха. Изглежда се очертава още по-добро бъдеще на нашата компания.
— Да, но ние от месеци не сме си получавали седмичните заплати — предпазливо възрази Макайвър. — Направили сме всички лизингови плащания за машините от Абърдийн и тук сме задлъжнели много за хеликоптерите по отношение на обема на работата, регистриран в нашите счетоводни книги.
— Утре банките… Централната банка ще бъде отворена. По нареждане на министър-председателя и аятолах Хомейни, разбира се. Смятам, че част от парите ще ви бъдат изплатени.
— Бихте ли направили предположение колко да очакваме, господин министър? — попита Макайвър с нараснала надежда.