— Може би да, може би не. Ние не можем да спрем КАЗЕВАК — дори да изключим хуманитарните причини, това не е редно и те могат да отмъкнат всичко. — Макайвър допи чашата си. — Хайде, Том, няма да чакаме Жан-Люк, да вървим да намерим Шаразад.
Движението беше понамаляло, но колите се влачеха все така бавно, а по предното стъкло пръскаше сняг. Пътят беше хлъзгав, по банкета имаше натрупан стар сняг.
— Завий надясно на следващия ъгъл — каза Локхарт.
— Окей, Том.
Продължиха нататък мълчаливо. Макайвър зави зад ъгъла.
— Том, ти разписа ли се за горивото в Исфахан?
— Не, не, не съм се разписал.
— Някой да е разговарял с теб, да те е питал за името ти, нещо от този род? Зелените ленти? Изобщо някой?
Локхарт спря да мисли за Шаразад.
— Не, доколкото си спомням, никой. Аз просто бях „капитанът“ и част от пейзажа. Доколкото си спомням, не ме запознаха с никого. Валик и… и Ануш и момчетата отидоха да обядват веднага щом кацнахме заедно с другия генерал — не мога да си спомня името му сега — а, да, Селади, така беше. Всички ме наричаха „капитане“ — аз просто бях част от пейзажа. Между другото останах при хеликоптера в хангара през цялото време, докато бяхме там, наблюдавах зареждането с гориво, проверката и подготовката на машината. Даже ми донесоха храна на един поднос и я изядох в кабината. Останах там през цялото време, докато тези мръсни Зелени ленти ме награбиха, измъкнаха ме и ме заключиха в стаята. Дойде ми изневиделица, Мак. Те просто заобиколиха базата с щедрото съдействие на някой отвътре, няма начин да не е така. Гадовете, които ме хванаха, бяха силно дрогирани, крещяха, че съм от ЦРУ, американец — доста време викаха така, но повече ги интересуваше да се справят с базата, отколкото с мен. Карай по лявото разклонение, Мак. Вече сме близко.
Макайвър караше напрегнато, защото районът беше много занемарен. Минувачите им хвърляха гневни погледи.
— Може пък да успеем да се отървем. Ще твърдим, че НВС е бил отвлечен в Дошан Тапе от неизвестно лице. Може да не успеят да го проследят чак от Исфахан.
— Тогава защо са хванали Дюк Старк?
— Рутинна проверка — въздъхна тежко Макайвър. — Ясно ми е, че се опитват да се закачат за нещо, току-виж се докопат до истината. Може би „американец от ЦРУ“ да свърши работа. Пусни си мустаци или брада, ей така, за всеки случай.
Локхарт поклати глава.
— Това няма да помогне. Аз минавам през първото сито. И двамата сме… това е белята.
— Когато излетя от Дошан Тапе, кой те изпрати?
Локхарт се замисли за момент.
— Никой. Струва ми се, че Ногър се погрижи за зареждането на горивото предишния ден. Да…
— Да, така беше, и аз си спомних. Нали се лигавеше, разправяше, че го товаря с прекалено много работа точно когато Паула била в града. Там имаше ли някакъв ирански персонал, охрана? Да си давал бакшиш на някого?
— Не, нямаше никого. Обаче може да са ме записали на автоматичните си магнетофони… — Локхарт надникна през страничното прозорче. Вълнението му нарасна и той посочи пътя.
— Ето го завоя, вече е близко.
Макайвър се взря в тясната улица. Имаше място колкото да се разминат две коли. По високите стени от двете страни, по вратите и стъпалата се беше натрупал сняг. Макайвър никога по-рано не беше идвал тук и се изненада, че Бакраван, този толкова богат човек, може да живее в такъв район. „Да, беше богат, докато беше жив — припомни си той и без да иска, потрепери, — а сега е труп заради престъпления против държавата. А какво представлява едно престъпление срещу държавата?“ Пак го втресе.
— Ето тази врата, там наляво.
Спряха до купчина мръсен сняг. Невзрачният вход беше врязан във високата плесенясала стена. Вратата беше обкована с ръждясало желязо.
— Хайде, Мак, влизай.
— Не, ще изчакам малко и ако всичко е наред, ще си тръгна. Съсипан съм от умора.
„Има само едно решение“ — помисли си Макайвър и хвана Локхарт, за да го спре.
— Том, имаме разрешение да летим с три 212. Ти взимаш единия. Утре. Загрос да върви по дяволите, Жан-Люк ще се оправи. Не знам дали ще разрешат на Шаразад да замине или не, но най-добре е ти да се измъкнеш възможно най-бързо. Това е единственото, което можеш да направиш — изчезвай, докато още може. Нея ще я качим на първия 125, който излети.
— Ами ти, Мак?
— Аз ли? Няма за какво да се тревожиш. Ти заминавай — ако разрешат и на нея, взимай я със себе си. Жан-Люк ще се оправи със Загрос — изглежда, че наистина ще трябва да закрием базата там. Всичко ясно ли е?