— О, да, ще я помоля, ага, обаче нейно височество не отваря вратата си, не ми отваря, не иска да ме види, но още сега ще отида и ще изпълня молбата ви.
— Почакай, къде са другите?
— Кои, ага?
— Семейството? Къде са другите от семейството?
— А! Семейството! Ами нейно височество е в покоите си, а госпожа Шаразад е тук, при вас…
Локхарт пак усети прилив на ярост.
— Искам да кажа, къде са негово превъзходителство Мешанг, неговата съпруга, децата му, моите снахи и техните съпрузи?
— Ами че къде другаде, ако не по домовете си, ага?
— Тогава съобщи на негово превъзходителство Мешанг, че съм тук — нареди Локхарт. Мешанг беше най-възрастният син и само неговото семейство живееше от време на време тук.
— Разбира се, ага. Ако е решил Аллах, аз сам ще отида на пазара.
— Той там ли е?
Старецът кимна утвърдително.
— Разбира се, ага, тази вечер той и семейството му са там. Сега той е господарят и трябва да ръководи търговията. По волята на Аллах, ага, сега той е главата на рода. Веднага тръгвам.
— Не, изпрати някой друг.
Пазарът беше съвсем наблизо и всеки би могъл да отиде.
— Има ли някой друг… Шаразад, Шаразад, престани! — викна той грубо, но тя не го чу.
— Има ли топла вода в къщата?
— Би трябвало да има, ага. Котлето работи много добре, но не е запалено.
— Нямате гориво ли?
— О, гориво трябва да има, ага. Искате ли да проверя?
— Да, запали пещта и ни донеси храна и чай.
— Веднага, ага. Какво ще обича ваше превъзходителство за ядене?
Локхарт едва запазваше самообладание, хленченията на Шаразад го влудяваха.
— Каквото и да е… — Не, ориз и хорищ, пилешки хорищ — назова той едно обикновено и лесно за приготвяне блюдо.
— Както желаете, ага, но готвачът се гордее с пилешкия си хорищ и ще му трябват часове, докато го сготви по вкуса ви.
Старият човек почтително чакаше, очите му се местеха от Локхарт на Шаразад, после пак към Локхарт.
— Ами тогава… тогава, о, за Бога, само плодове. Плодове и чай, каквито имате…
Вече не издържаше. Вдигна Шаразад на ръце, тръгна нагоре по стълбите, после по коридорите към стаите, които обикновено заемаха. Триетажната къща с плосък покрив, която наподобяваше дворец, имаше много крила и безброй стаи. Том отвори и затвори вратата с ритник.
— Шаразад, чуй ме… Шаразад, слушай! За Бога, чуй ме!
Но тя продължаваше да виси на врата му, да мърмори неразбрано и да стене. Той я отнесе в задушната вътрешна стая. Прозорците бяха плътно затворени, щорите — спуснати. Накара я да седне на неоправеното легло, после се втурна в модерната баня — по-скоро водопроводната инсталация беше такава, но не и тоалетната.
Нямаше топла вода. Студената потече и не беше много жълта. Том намери кърпи, намокри една, върна се в стаята. Боляха го гърдите, не му достигаше въздух. Шаразад не беше помръднала. Той се опита да й измие лицето, но тя се възпротиви и започна да хълца, което още повече я загрозяваше. От ъглите на устата и се процеждаше слюнка.
— Шаразад… Шаразад, скъпа, за Бога, скъпа… Той я повдигна, прегърна я по-силно, но нищо не можеше да й подейства. Тя все така продължаваше да стене и това все повече го изкарваше от самообладание.
— Спри! — викна той безпомощно и стана, но ръцете й се вкопчиха в дрехите му и тя опита да го дръпне да седне.
— О, Господи, дай ми сили…
Ръката му я удари по лицето. За момент стоновете секнаха, тя го зяпна с изненада, после погледът й отново помътня, тя пак започна да ломоти и се вкопчи в дрехите му.
— Господ да ми е на помощ — каза той сподавено и започна да я налага с шамари, все по-силни и по-силни, като отчаяно се опитваше да я удря силно, но не прекалено, после я просна по лице на леглото и започна да я налага по задника, докато го заболя дланта, после ръката, и ето че изведнъж чу писъци, истински писъци, а не стенещо ломотене.
— Томиии… спри, о, моля те, Томи, моля те, сприии… Томи, боли ме, какво съм направила? Кълна ти се, че за друг не съм мислила, о, Господи! Томи, моля те, сприиии…
Той отпусна ръце. В очите му се стичаше пот, дрехите му бяха вир-вода. Строполи се задъхан на леглото. Шаразад се гърчеше от болки, лицето и задните й части бяха станали пурпурно червени, обаче сега вече плачеше с истински сълзи, погледът и умът и си бяха на мястото.