— О, Томмм, боли ме, боли — плачеше тя като дете, което е яло бой. — Защооо? Защооо? Кълна ти се, че те обичам… Никога не съм правила каквото и да е… каквото и да е… за да те нараня и за да ме… да ме биеш…
Разтърсена от срам и болка, че го е разгневила, без да разбира защо, тя знаеше само, че трябва да го умилостиви. Смъкна се от леглото и падна в краката му, замоли го със сълзи на очи да й прости.
Спря да плаче, защото съзнанието й се проясни, и го погледна.
— О, Томи — прошепна тя сподавено. — Татко е мъртъв… убит… убиха го. Зелените ленти… убиха го…
— Да… да, скъпа, зная, зная… Толкова ми е мъчно…
Той я вдигна, сълзите му се смесиха с нейните, притисна я здраво, за да й даде от силата си. И тя се притисна в него, за да му даде от своята и да възстановят душевната си хармония. После потънаха в неспокоен сън — понякога се събуждаха, пак заспиваха, връщайки се към живота. Пламъчето на газената лампа хвърляше меки сенки. Точно преди полунощ той се събуди. Тя го наблюдаваше. Понечи да се надигне и да го целуне, обаче я спря вълна от болки.
— Какво ти е? — Ръцете му веднага я обгърнаха.
— Ох, внимавай… извинявай…
Тя се опита да превъзмогне болката, огледа се и видя, че е с мръсни дрехи. Направи гримаса.
— Ах, тези дрехи, извини ме, скъпи… — Поизправи се и ги смъкна от себе си. И тогава, като застана по-близко до светлината, той видя, че едното й око е малко подуто, а задните й части са подпухнали.
— Моля ти се, прости ми… какво съм направила… с какво съм те обидила?
— Нищо, нищо — отговори той ужасен и й разправи в какво състояние я беше намерил.
Тя го загледа неразбиращо.
— Ама… ти казваш, че аз… Нищо не си спомням, само… само че ме би.
— Съжалявам, но това беше единственият начин… Извинявай.
— Не мога да си спомня нищо, скъпи.
Като се опитваше да си спомни случилото се, тя внимателно легна по корем на леглото.
— Но за теб… Такава е волята на Аллах, но ако бях на твое място, щях… — Гласът й потрепери, но тя продължи. Опитваше се да бъде спокойна. — За теб съм луда завинаги. — Притисна се до него и го целуна.
— Обичам те, скъпи — каза тя на фарси.
— И аз те обичам, скъпа — отговори той разчувстван.
След малко Шаразад продължи със странен глас:
— Томи, струва ми се, че това, което ме накара да полудея… видях татко, видях го вчера, или завчера… не мога да си спомня… това, че той изглеждаше толкова дребен мъртъв, толкова мъничък мъртъв, с всичките тези дупки по тялото, лицето и главата — никога не съм го виждала толкова смален, но това е тяхно дело, изсмукали са…
— Недей — започна той внимателно, защото видя, че сълзите й напират. — Така е рекъл Бог. Не мисли за това.
— Да, съпруже мой, щом така казваш — отговори тя веднага на фарси в официален стил. — Разбира се, такава е била волята на Аллах, но за мен е важно да ти го разправя, да се отърся от срама за това, че ме намери в този вид… Един ден всичко ще ти разправя.
— Ами направи го сега, Шаразад, и ще обърнем тази страница завинаги — отговори й той в същия официален стил. — Моля те, разправи ми сега.
— Ами всичко изглеждаше като че ли бяха превърнали в нищожество най-големия човек в света след теб. Ей така, без причина. Той винаги е бил противник на шаха и голям привърженик на този молла Хомейни.
Тя произнесе това съвсем спокойно и той я чу да го нарича „молла“, а не „аятолах“ или „имам“, или „фармандех“ — и го прониза някакво предчувствие.
— Убиха баща ми, без да има защо, без съд и противозаконно, смалиха го, отнеха му всичко, което имаше като мъж и баща, любим баща. Такава е била волята на Аллах, би трябвало да кажа, и ще се опитам. Но не мога да повярвам, че така е искал Аллах. Може така да е искал Хомейни. Не знам. Скоро ние жените ще разберем това.
— Какво? Какво искаш да кажеш?
— След три дни ние, жените ще направим протестен марш — всички жени в Техеран.
— Срещу какво?
— Срещу Хомейни и моллите, които отнемат правата на жените! Когато ни види да маршируваме без чадори, той ще спре да прави глупости.
Локхарт я слушаше с половин ухо, спомняше си я каква беше само преди няколко дни. Толкова ли малко време бе минало от началото на този кошмар? Шаразад, доволна от себе си, с чадор, щастлива, че е съпруга, а не просто модерна дама като Азадех. Той видя погледа й, прочете решителността в него и разбра, че тя е силно завладяна от събитията.