Рос отново се поколеба и си спомни, че Армстронг го инструктира да не се доверява твърде много на този човек. Въпреки това Розмънт, на когото вярваше, му беше казал, издъхвайки: „Можеш спокойно да се довериш на този дърт негодник. Пет пъти животът ми е бил в неговите ръце и нито веднъж не ме е предал. Върви при него, той ще ви измъкне…“
Абдула хан се усмихваше, но усмивката му беше жестока като очите му.
— Можете да ми се доверите — мисля, че нямате друг избор.
— Да. „Но не кой знае колко много“ — добави той наум. Ненавиждаше думата „доверие“, нейната цена бяха милиони жертви, загинали за свободата и спокойствието на всеки човек по земята.
— Трябваше да се обезвреди Сабалан. — И той му разказа какво беше станало там.
— Слава на Аллах! Ще съобщя на Уесън и Толбът.
— На кого?
— Няма значение. Ще ви придвижа на юг. Елате с мен, тук не е безопасно. Преследването е в разгара си, има обявена награда за „двама британски саботьори, врагове на исляма.“ Кои сте вие?
— Аз съм капитан Рос, а това е сержант Гуенг. Кои са преследвачите ни? Иранци? Или от Съветския съюз? Или ръководени от него?
— Руснаците все още не действат открито в моя Азербайджан, поне засега. — На устните на хана се появи странна усмивка. — Отвън е моята камионетка. Качвайте се бързо и лягайте на задната седалка. Ще ви скрия и когато опасността отмине, ще ви прехвърля в Техеран, но трябва да изпълнявате всичко, което ви наредя. Безпрекословно. Така беше преди два дни, но всичко се промени след пристигането на хората от Съветския съюз и хеликоптера. Когато луната се скри зад един облак, Рос потупа Гуенг по рамото. Ниският мъж потъна в овощната градина. Щом чу сигнала, че пътят е чист, той го последва. Притичваха на прибежки един след друг, докато стигнаха северното крило на голямата сграда. Нямаше пазачи, нито кучета, макар че Гуенг беше виждал няколко доберман-пинчера, вързани на синджири.
Лесно се изкатериха по балюстрадата и се озоваха на верандата на първия етаж. Гуенг вървеше напред. Притича под прозорците с кепенци до стълбището, което водеше до следващата веранда. Изчака на горната площадка, докато си поеме дъх. Рос го следваше. Гуенг посочи втория ред прозорци и извади ножа си, обаче Рос поклати глава и кимна към страничната врата, скрита в дълбока сянка. Опита се да я отвори и тя силно изскърца. Някакви нощни птици се обадиха в овощната градина. Двамата мъже се загледаха в мрака, очаквайки появата на патрул, но не се случи нищо. Изчакаха още малко за по-сигурно и Рос мина напред. Беше напрегнат, адреналинът нахлуваше в кръвта му.
Коридорът беше дълъг, с много врати и от двете страни, някои от прозорците гледаха на юг. Той спря пред втората врата и внимателно натисна дръжката. Вратата безшумно се отвори и Рос влезе, последван от Гуенг, който беше приготвил ножа и гранатата. Стаята приличаше на приемна — обзаведена със старомодни викториански мебели и две канапета, на пода имаше тежки килими и възглавници. От нея излизаха две врати. Като се молеше на Бога да е направил правилния избор, Рос отвори вратата, която беше по-близо до ъгъла на сградата и влезе. Пердетата бяха спуснати, но през една пролука проникваше лунна светлина и осветяваше леглото. Там спеше човекът, когото търсеха, но с него имаше и жена. Бяха завити с дебел юрган. Без да губят време, двамата застанаха от двете страни на спящите: Рос се зае с мъжа, а Гуенг — с жената. Едновременно запушиха устите им със смачканите на топка носни кърпички, за да не извикат.
— Ние сме свои, пилоте, не викай — пошепна Рос в ухото на Ерики, без да знае нито неговото, нито името на жената, знаеше само, че това е пилотът. Видя как внезапната уплаха от неочакваното събуждане премина в силен гняв и големите ръце на летеца се протегнаха да го стиснат за гушата. Успя да ги избегне и още по-силно притисна кърпата към устата на Ерики, като го държеше здраво.
— Ще ви пусна, пилоте, но не викайте. Ние сме приятели, англичани сме, английски войници. Ако сте се разбудили окончателно и ме разбирате, кимнете с глава. — Той изчака и повече усети, отколкото забеляза огромният човек да кима. Гледаше го в очите. А те таяха заплаха.
— Дръж й устата запушена, Гуенг, докато се оправя с този — прошепна на непалски, след това се обърна към Ерики: — Не се плашете, пилоте, ние сме приятели.
Спря да го натиска и отскочи, защото Ерики се хвърли към него, а след това се опита да докопа и Гуенг, но застина на място. Един лунен лъч се отразяваше от извития нож, опрян в гърдите на жената. Азадех гледаше с широко отворени ужасени очи.