Приглушени гласове пред вратата на спалнята и душене на куче. Приближаваха се до вратата на преддверието. Гуенг и Рос се скриха с извадени ножове. Пазачите бавно се придвижиха по коридора, излязоха от сградата и слязоха по стълбите. Азадех страхливо промени позата си.
— Обикновено не идват насам.
— Може да са ни видели, като идвахме — отговори Рос шепнешком. — Я по-добре да си тръгваме. Ако чуете да се стреля, изобщо не ни познавате. Ако утре вечер все още сме на свобода, може ли да дойдем тук, да кажем, веднага след полунощ? Бихме могли да направим някакъв план, нали?
— Да, добре — съгласи се Ерики. — Обаче елате по-рано. Цимтарга ме предупреди, че може да се наложи да излетим преди изгрев-слънце. Елате в единадесет. Най-добре ще е да разработим няколко плана — измъкването ще бъде много трудно.
— Още колко време трябва да работите за тях — преди да ви довършат?
— Не знам. Може би три-четири дни.
— Добре. Ако не се свържем с вас, забравете ни. Окей?
— Господ да те пази, Джони — обади се загрижено Азадех. — Не се доверявай на баща ми, не трябва да му даваш възможност… не трябва да допускаш той или те да те хванат.
Рос се усмихна и стаята грейна дори за Ерики.
— Няма проблеми — желая успех на всички ни.
Рос махна с ръка и отвори вратата. След няколко секунди той и Гуенг изчезнаха също така безшумно, както се бяха появили. Ерики наблюдаваше през прозореца как двамата се спуснаха по стълбите и оцени умението им да използуват прикритието на нощта. Завидя на Рос за небрежната елегантност на маниерите и движенията му.
Азадех беше застанала до него — една глава по-ниска, прегърнала го през кръста, и също гледаше. След малко той я прегърна през раменете. Чакаха да чуят викове и стрелба, но нищо не наруши покоя на нощта. Никъде нищо не помръдваше. Той погледна часовника си. Беше четири часът и двадесет и три минути.
Хвърли поглед към небето, но още нямаше никакви признаци за зазоряване. По изгрев-слънце трябваше да тръгва, но не към северния склон на Сабалан, а към други радарни станции по-нататък на запад. От Цимтарга знаеше, че ЦРУ все още експлоатира някакви станции близо до турската граница, но от днес правителството на Хомейни е заповядало да ги закрият, евакуират и да ги оставят невредими.
— Това никога няма да стане — беше отговорил Ерики. — Никога.
— Може и да е така, може и да не е — беше се изсмял Цимтарга. — Щом получим заповед, трябва да летим заедно с моите „номади“ и бързо да сме на място…
„Майната им! Майната му на Джони Светлите очи, загдето дойде да ни усложни живота. Все пак благодаря на всички богове за предупреждението, което донесе. Какво ли планира Абдула за Азадех? Трябва да му тегля куршума на този стар пръч и всичко ще свърши. Да, ама не мога, заклех се пред Боговете на древността с клетва, която не може да бъде нарушена, да не закачам баща й — така както той самият се закле в единствения си Бог да не ни пречи, макар че ще намери начин да наруши клетвата си. Аз мога ли ла направя същото? Не мога. Клетвата си е клетва. Като онази, която дадох, че ще живея щастливо с нея, знаейки за него — за онзи — нали така беше?“ Причерня му. Беше доволен, че е тъмно.
„Значи КГБ планира да ме отвлече. Ако този план е истински, с мен е свършено. Ами Азадех? Какво, по дяволите, крои за нея Абдула? А ето че се изтърси и този Джони да ни тормози — никога не съм предполагал, че е толкова представителен и хладнокръвен — човек, с когото трябва да внимаваш, я го виж с какъв страшен нож ходи…“
— Лягай си, Ерики — повика го Азадех. — Не ти ли е студено?
Той кимна и легна от своята страна на леглото. Беше много разтревожен. Тя се сгуши в него под големия юрган. Притисна се до него не за да го възбуди, а да покаже, че няма нищо нередно в случилото се и че то не я засяга.
— Не е ли необикновено да го видя отново, Ерики! Джон Рос — на улицата изобщо не бих го познала. Толкова отдавна беше, съвсем го бях забравила… Радвам се, че се ожени за мен, Ерики. — Гласът й беше спокоен и мил. Беше сигурна, че той къса на парченца в ума си нейната отдавна отминала любов. — Чувствам се толкова сигурно с теб — ако не беше ти, щях да умра от страх — говореше тя с вид на човек, който очаква отговор. „Но не очаквам, че ще ми отговориш, скъпи“ — помисли си Азадех със задоволство и въздъхна.
Той я чу и се зачуди какво означава това. Усещаше топлината на тялото й, ненавиждаше яростта, която го беше обзела. „Дали се усмихна на бившия си любовник от съжаление? Или е побесняла от яд заради мен — няма начин да не е забелязала ревността ми. Или и е станало криво, че съм забравил клетвата си, или ме мрази, защото аз мразя този човек? Кълна се, че ще го изтръгна от съзнанието й…“