Докторът отметна разпилените от вятъра кичури на плешивото си теме.
— Животът е загадка, голяма загадка, но казано само между нас тримата, днес Бог беше с теб Шандор, ако той наистина съществува.
И си тръгна с много смачкан вид.
Еър го наблюдаваше.
— Докторът е прав. Знаеш ли, имахме голям късмет! Много лесно можехме да се провалим, много лесно…
Чу се вик и те вдигнаха глави. Един от пилотите при портала пак извика и посочи нещо. Сърцата им подскочиха. По пътя откъм града идваше Старк. Беше сам. Доколкото виждаха, изглеждаше невредим, вървеше изправен. Двамата развълнувано му замахаха и той им отговори. Новината като мълния се разнесе из лагера. Еър затича да го посрещне, забравил болките си.
„Май наистина има Господ“ — мислеше си той радостно.
36
Ленгех: 2,15 следобед.
Скрагър правеше слънчеви бани на големия сал, закотвен на стотина метра от брега. Към сала беше завързана малка гумена лодка. Салът беше направен от привързани един до друг празни петролни варели, прихванати с планки. В гумената лодка бяха рибарските принадлежности и портативната радиостанция, а под нея беше окачена клетка от дебела тел, в която имаше десетина риби, уловени от него и Вили Ньорхтрайтер за вечеря. Персийският залив изобилстваше със скариди, испанска скумрия, риба тон, костур и много други видове.
Пилотът Вили плуваше лениво в близките топли плитчини. На брега беше базата им — шест фургона, кубрик, спални помещения за иранския персонал, фургон с радиопредавателна и приемателна антена, хангари за десетина хеликоптера 212 и 206. Зелените ленти се бяха излегнали на сянка. Ед Воси беше до дежурния 206 и правеше наземната му проверка.
— Просто работата е много малко — измърмори Скрагър. Така си беше от месеци насам и той знаеше колко скъпо и катастрофално може да бъде това. Именно липсата на редовни чартърни полети и необходимостта от съвременно оборудване го бяха принудили преди много години да продаде „Шейк Ейвиейшън“ на Андрю Гавалан.
„Не съжалявам — помисли си той. — Анди си го бива, беше честен с мен, все още имам някакъв малък дял в компанията и мога да летя, докато съм във форма. Обаче сега положението на Анди в Иран е ужасно — не му плащат нито за извършената, нито за текущата работа, с изключение на базата тук, а това са стотинки. Вече има четири-пет месеца, откакто банките са затворени и той плаща иранските операции от собствения си джоб. Нещо трябва да се направи. Експлоатацията на Сири не е достатъчна, за да се плати и половината ни работа.“
Преди три дни, когато Скрагър доведе Касиги от завода „Иран-Тода“ близо до Бандар-е Делам, японецът попита дьо Плеси дали може да използува един 206 за полет до Ал Шаргаз или Дубай.
— Трябва ми моментална телефонна и телексна връзка с моята главна кантора в Япония, за да уведомя какво съм се разбрал с вас за цената на незабавната доставка и бъдещите поемания на товари.
Дьо Плеси моментално се съгласи. Скрагър беше решил той да извърши чартърния полет и не съжаляваше за това. Докато беше в Ал Шаргаз, се срещна с Джони Хог и Мануела. Също и с Джени.
Тя го осведоми на четири очи за най-новото развитие на нещата, особено за Локхарт.
— Боже Господи! — възкликна той, шокиран от това колко бързо се разпада дейността им, а революцията им обърква личния живот. — Бедният Том.
— Той трябваше да пристигне от Бандар-е Делам един ден преди моето тръгване, но не дойде, затова все още не знаем какво се е случило в действителност — поне на мен не ми е известно. Скраг, Бог знае кога пак ще можем да си говорим на четири очи, затова има още едно нещо. Мога ли да ти се доверя?
— Гроб съм!
— Струва ми се, че правителството никога няма да може да нормализира положението. Искаше ми се да те попитам: ако все пак то успее, възможно ли е партньорите ни, със или без официалната помощ на властта или „Иран Ойл“ да ни изгонят и да задържат хеликоптерите и оборудването ни?
— Че защо да го правят? Е, вярно е, че им трябват хеликоптери… но, ако поискат, наистина могат… — отговори той и подсвирна, защото тази мисъл никога не му беше минавала през ума по-рано.