— Ай, да му се не види! Ако решат, че не им трябваме, много лесно ще се отърват от нас. Могат да намерят други пилоти — иранци или наемници — та нали ние сме такива? Разбира се, че могат да ни изгонят и да задържат техниката. А ако загубим всичко тук, свършено е със С-Г.
— Дънкан се беше сетил за същото. Бихме ли могли да се измъкнем с хеликоптерите и резервните части, ако те се опитат да ни изгонят?
Той реагира със смях.
— Това ще е много добър удар. Но не може да стане. Ако се опитаме и ни хванат, ще ни съдят. Без одобрението на иранската страна това не може да стане.
— А ако С-Г беше „Шейк Ейвиейшън“?
— Това не променя нещата, Джени.
— И ще им позволиш просто така да ти отмъкнат, това, което си правил цял живот, Скраг? Ти, Скраг Скрагър? Не мога да го повярвам.
— Нито пък аз — реагира веднага той. — Макар че, един Господ знае какво ще направя.
Загледа се в хубавото й лице, видя тревогата в очите й и му беше ясно, че тя не е загрижена само за Макайвър и всичко изградено от него, не само за техния собствен капитал и пенсии, които също като неговите бяха свързани със С-Г, а и за Анди Гавалан и всички останали.
— Какво бих направил ли? — повтори той бавно. — Ами, обемът на резервните части в Иран е почти толкова, колкото е броят на хеликоптерите. Би трябвало да започнем да ги изтегляме, макар че как може да стане това, без да си навлечем подозрението на местните власти, просто не знам. Не можем да измъкнем всичко, но поне ще намалим обема. След това трябва едновременно всички да си тръгнем с всичките хеликоптери — от Техеран, Ковис, Загрос, Бандар-е Делам и оттук. Ще трябва… — той се замисли за секунда. — Ще трябва всички да се насочим насам, към Ал Шаргаз… Обаче виж какво, Джени, на всички ни се пада да летим на различни разстояния, а някои ще трябва да заредят гориво веднъж, може би два пъти, и дори да успеем да се съберем в Ал Шаргаз, пак ще ни задържат заради това, че нямаме съответните разрешения. — Той се опитваше да разбере какво мисли тя. — Значи Анди смята, че партньорите ни ще постъпят така?
— Не, не, не мисли така, поне засега, нито пък Дънкан. Но съществува такава вероятност, а положението в Иран се влошава с всеки изминат ден, затова дойдох тук, за да питам Анди. Такова нещо не е за телекс или писмо.
— Ти си се обадила на Анди по телефона?
— Да, и внимавах какво говоря. Дънкан ме предупреди да съм предпазлива, а Анди реши да се консултира с Лондон и като дойде след два дни, ще прецени какво да планираме.
Тя си сложи очилата.
— Би трябвало да имаме готовност, нали, Скраг?
— Питам се защо си оставила Дънкан? Той ли те изпрати?
— Разбира се. След два дни Анди ще бъде тук.
Скрагър мислеше напрегнато. „Ако се ометем, някой ще пострада. Как ще се измъкна от радарите на Киш, Лаван и Ленгех, които могат да вдигнат във въздуха за броени минути двадесет изтребителя, за да ни хванат преди да сме успели да се доберем до свободно небе, ако излетим без разрешение?“
— Значи Дънкан мисли, че ще ни пипнат?
— Не — отвърна тя. — Аз мисля така.
— В такъв случай, Джени, между нас да си остане, я по-добре да съставим план.
Скрагър си спомни как грейна лицето й и отново си помисли какъв щастливец е Дънкан Макайвър, макар че излезе опак и недопускащ възражение като всеки мъж.
Зяпаше към морето, когато чу воя на 206 и видя как той плавно излетя. „Ед е майстор пилот“ — помисли си Скрагър.
— Ей, Скраг!
— Да, Вили?
— Ти плувай сега, а аз ще наблюдавам. — Вили се изкачи на сала.
— Благодаря ти, приятелю.
Наред с изобилието от обикновена риба имаше и много хищна — акули и скатове, имаше и отровни медузи, но те рядко се срещаха в плитчините. Ако огледаш внимателно, отдалеко ще забележиш сенките им и ще имаш достатъчно време да се покатериш на сала. Скрагър чукна на дърво, както правеше винаги, преди да се гмурне в дълбоката два метра топла вода.
Вили Ньорхтрайтер също беше гол. Беше нисък, набит, четиридесет и осем годишен, кестеняв, имаше повече от пет хиляди летателни часа на хеликоптери, беше служил десет години в армията на Германия и осем в С-Г. Бе работил в Нигерия, Северно море, Уганда и тук. Фуражката му беше на сала и той я сложи заедно със слънчевите си очила, примижа към 206, който се насочваше към Персийския залив, и после се загледа в Скрагър. Слънцето го изсуши за секунди. Радваше се на Ленгех, плуването и жегата.