Беше много различно от родината му. Той бе от Кил в Северна Германия, на Балтийско море, където климатът е суров и почти винаги е студено. Съпругата и трите му деца си заминаха миналата година, защото малките трябваше да ходят на училище, а той предпочете да работи тук два месеца и един да е в Кил, след което да е на разположение някъде в района на Северно море, за да е по-близо до дома си. След отпуската си не смяташе да се връща в Ленгех. Да му се не види и Северното море с лошото време и постоянните опасности, с мизерното помещение за живеене и смазващата досада от двете седмици летене на сондажна платформа на сто и петдесет километра от брега, за да получи една седмица компенсация, през която да е в Кил, и толкова малко пари, че едва да му стигнат да плати ипотеката и училището на децата. А пък му остават съвсем малко за отпуската. Да, но ще си е по-близо до децата и Хилда, до мама и тате, роднината винаги си е роднина. Да, така си е, и ако е рекъл Господ, скоро ще дойде денят, в който всички германци ще се обединят в една страна и майка му ще може свободно да посещава роднините си в Шверин винаги когато иска, и Шверин заедно с всички други градове като него вече няма да бъде окупиран. Дай Боже да доживее този ден!
— Скраг, идва сянка!
Скрагър също я беше забелязал и заплува обратно към сала. Качи се, когато сянката вече бързо се приближаваше. Беше акула.
— Като ще я почна! — изсъска той. — Виж я каква е огромна!
Акулата намали скоростта си и започна спокойно да кръжи около сала, тръбната й перка пореше водата. Беше сивкава и застрашителна, не бързаше за никъде. Двамата безмълвно я гледаха като омагьосани.
— Какво ще кажеш, Вили? — подсмихна се Скрагър. — Страхотна е! Е, не е като онази от „Челюсти“, обаче е най-голямото парче, което някога съм виждал, и мисля, че трябва да я хванем, ей Богу!
Той радостно започна да измъква риболовните принадлежности от малката гумена лодка.
— Ами стръв? Какво предлагаш за примамка?
— Морския костур, големия!
Смеейки се, Вили бръкна в клетката под водата, издърпа мятащата се риба и я надяна на стоманената кука за акули. По ръцете му имаше кръв и той ги изми във водата, като наблюдаваше бъдещата плячка. След това се изправи, прегледа късия метален повод и го завърза грижливо за дебелата найлонова риболовна корда, намотана на макарата на пръта.
— Заповядай, Скраг.
— Не, приятелю. Ти пръв я забеляза!
Вили развълнувано избърса морската вода от челото си с опакото на ръката, кривна юнашки фуражката и погледна акулата, която все още правеше кръгове на двадесетина метра от сала. С изключително внимание той хвърли стръвта на пътя й и леко опъна кордата. Акулата я подмина и продължи да кръжи. И двамата изпсуваха. Вили набра кордата. Морският костур се мяташе в предсмъртен танц и от него излизаше тънка кървава следа. Вили отново направи идеално хвърляне, но напразно.
— Дявол да го вземе — изруга Вили.
Този път остави стръвта, където си беше, и загледа как тя бавно слиза към дъното. Държеше кордата опъната точно толкова, колкото трябва. Акулата наближи, мина над стръвта, като почти я докосна с корема си, и продължи да кръжи.
— Сигурно не е гладна.
— Тези гадини винаги са гладни! Може би знае, че я чакаме, или възнамерява да ни изиграе някой номер. Скраг, я извади една по-малка риба и я хвърли точно при стръвта, когато акулата наближи.
Скрагър избра една скална треска и я хвърли точно където трябваше. Рибата падна във водата на десет метра пред акулата, усети опасността и се стрелна към пясъчното дъно. Акулата не й обърна внимание; нито на морския костур, който беше под носа й, а само врътна опашка и продължи да прави кръгове.
— Остави стръвта на мястото й — каза Скраг. — Тази гадина не може да не я подуши. Вече виждаха жълтите очи на акулата и трите малки рибки-лоцмани, навъртащи се около главата й, тънката линия на голямата й уста под тъпия нос, гладката кожа и силната голяма опашка. Още един кръг. Този път затворен.
— Обзалагам се, че е поне два метра и половина, Вили.
— Тази гад ни наблюдава, Скраг. — Вили беше притеснен. Ентусиазмът му се беше изпарил, вместо него чувстваше празнина в стомаха си.
Скрагър се намръщи. Изпитваше същото усещане. Премести погледа си от очите на акулата към гумената лодка. На нея нямаше никакви сериозни оръжия, само един нож, лек алуминиев харпун за риби с тризъбец и греблата. Въпреки това той придърпа въжето, с което беше вързана лодката, за да я докара по-близо, коленичи и взе ножа и харпуна. „Да имах пушка“ — помисли си той.