Двамата внимателно оглеждаха морската шир. Акулата не се виждаше. Забелязаха, че гумената лодка се беше наклонила напред и беше наполовина потънала. Скрагър се наведе и внимателно я прегледа, без да изпуска от очи морето и водата под сала.
— Я виж — показа той. — Една от въздушните камери е разпрана. Изглежда, че е работа на звяра, когато е нападал.
Въздухът от лодката бързо излизаше.
— Няма проблеми, ще успеем да стигнем до брега. Хайде.
Вили погледна сала, след това морето.
— Тръгвай ти, Скраг. Аз ще изчакам да дойде дървената лодка с някой, които е с картечница.
— За Бога, качвай се, хайде!
— Скраг — започна Вили умилно… — Обичам те като брат, но няма да помръдна. Тази гад ме изплаши до смърт.
Вили седна в средата на сала и прегърна коленете си.
— Тази мръсна твар се спотайва някъде по дъното. Искаш да тръгваш? Добре, но аз не. В книгите пише, че когато нещата не са сигурни, по-добре е да изчакаш. Заповядай на другата лодка да дойде. Ето ти радиостанцията.
— Аз сам ще я докарам.
Гумената лодка изсъска и едва не се преобърна, когато Скрагър стъпи в нея. Той побърза да се покатери обратно на сала, като че ли някой го гонеше.
— Защо се смееш, дяволите да те вземат?
— Изхвърча, като че ли те е ужилила медуза — продължаваше да се смее Вили. — Скраг, защо не плуваш до брега?
— Гледай си работата — отвърна му Скраг и погледна натам с разтуптяно сърце. Днес брегът му се виждаше много далечен.
— Трябва да си луд, за да го направиш — вече сериозно каза Вили. — Хич не се опитвай.
Скрагър не му обърна внимание. „Знаеш ли какво? — мислеше си той. — Изплашен си до смърт. Гадината не беше голяма, ти й заби куката, а тя ти се измъкна и сега е някъде из залива. Обаче къде точно?“
Потопи внимателно пръстите на крака си във водата. Мярна му се нещо отдолу. Клекна и изтегли клетката. Беше празна. Едната и страна беше цялата отпрана.
— Мамицата й на тази акула!
— Ще повикам лодката. — Вили се протегна към радиостанцията. — Да дойдат с картечница.
— Излишно е, Вили — обади се Скрагър, като демонстрираше смелост. — Я да си направим едно състезание до брега.
— С тази бракма никога! Скраг, за Бога, не… Вили изпадна в ужас, защото Скрагър се хвърли във водата. Видя го да изплува, после се понесе енергично към брега, но се завъртя и се покатери на сала, заливайки се от смях.
— Впрегнах ли те, а? Прав си, синко, лудост е да се плува до брега. Повикай лодката, а аз ще хвана риба за вечеря.
Лодката се появи, на румпела беше един от механиците, а на носа стояха двама от Зелените ленти. На брега се бяха скупчили хора. Бяха на половината път до плажа, когато акулата се появи изневиделица и започна да кръжи. Зелените ленти откриха стрелба, но в суматохата единият падна във водата. Скрагър успя да хване автомата му и го насочи към акулата, която се втурна срещу вцепенилия се мъж, застанал в плитчината. Куршумите се забиха в главата и очите на рибата и макар че беше мъртва, тя продължаваше да се премяна, тракаше с челюсти и пляскаше с опашка в желание да докопа плячката си. Но лишена от обоняние и зрение тя не уцели и се заби в плажа — наполовина във водата, наполовина на пясъка.
— Скраг — обади се Вили, когато способността му да говори се върна, — имаше дяволски късмет. Ако беше плувал, щеше да те пипне. Дяволски късмет извади.
37
Сондаж „Роза“ — Загрос: 3,05 следобед.
Том Локхарт слезе сковано от 206 и се ръкува с Мимо Сера — „човека на компанията“, който сърдечно го приветства. С Локхарт беше експертът на „Шлумбергер“ Джеспер Алмквист, тридесетина годишен, висок млад швед. Той носеше специалната си чанта с необходимите инструменти за низходящ сондаж — останалото му оборудване вече беше тук, на площадката.
— Buon giorno, Джеспер, радвам се да те видя. Чакахме те.
— Окей, господин Сера, веднага се хващам на работа.
Младежът тръгна към сондажа. Той беше регистрирал повечето от сондите в полето.
— Влез за малко вътре, Том — покани го Сера и го поведе през снега към прицепа офис. Вътре беше топло и на тумбестата чугунена печка имаше кафеварка.
— Кафе?
— С удоволствие, грохнал съм. Пътуването от Техеран беше отвратително.
Сера му подаде една чашка.