— А какво стана с Назири?
— Той нямаше никакъв шанс. Хукна да бяга и го застреляха. Сигурен съм, че го застреляха, защото беше свидетел, а не от селото. Това ме накара да размърдам мозъка и краката си, измъкнах се през прозореца, както вече разправих, и когато Ничак пристигна тук, престорих се, че вярвам на разказа му. Обаче, кълна се в Бога, Том, всичките тези комитетски негодници бяха мъртви, преди да напусна селото, ето защо Ничак трябва да е заповядал да изгорят училището.
— Той не би го направил, докато ти си в него. Някой трябва да те е видял, когато си се измъквал.
— Ще съм благодарен на Бога, ако не си прав, защото тогава аз съм жива заплаха за селото — единственият свидетел.
Локхарт приземи хеликоптера и тръгна към селото. Беше сам. Както беше уговорено, Ничак хан и моллата го очакваха в кафенето. Също и много селяни, но нямаше жени. Кафенето беше мястото за социални контакти и срещи. Представляваше колиба с едно помещение, направена от дървени трупи и глинена замазка, мертеците бяха почернели с течение на годините от дима на горящите дърва. Беше застлано с груби черги за сядане.
— Салаам, каландар, мир да има в дома ти. — Локхарт употреби официалната титла, за да покаже, че Ничак хан властвува и над базата.
— Спокойствие й радост и за теб, каландар на летците — отговори учтиво Ничак хан.
Локхарт усети предизвикателството и не откри в очите му предишното дружелюбно отношение.
— Заповядай, разполагай се удобно. Пътуването ти беше ли ползотворно?
— Господ ще каже. Липсваха ми домът и приятелите в Загрос. Вас Господ ви е благословил, каландар.
Локхарт седна на неудобната черга и започна да разменя нескончаеми любезности с Ничак хан, като изчакваше той да му даде възможност да премине към конкретния въпрос. В стаята беше задушно, миришеше на развалено, във въздуха се носеше воня на човешки тела, кози и овци. Останалите внимателно наблюдаваха.
— Какво те води в нашето село, твое превъзходителство? — попита Ничак хан и сред плътно насядалите хора премина тръпка на очакване.
— Бях изненадан да узная, че в селото са идвали непознати и са имали наглостта да посегнат на теб.
— Такава е била волята Божия — отвърна Ничак и очите му леко се присвиха. — Непознатите идваха в нашето село, но си отидоха, като го оставиха така, както то винаги е било. С вашата база обаче не е така.
— Но защо, каландар? Ние винаги сме се грижили за доброто на селото и сме взимали на работа много вашите хора…
— Не е моя работа да задавам въпроси на нашето правителство или на тези комитети на нашето правителство, или на властелина на нашия народ, самия аятолах. Младият летец е видял и чул, повече няма какво да се допълни.
Локхарт предугади клопката.
— Младият летец е чул и видял само това, което се е случило в училищната сграда, каландар. Аз моля на нас, като на стари и добри гости… — той внимателно си подбираше думите, — да ни се даде време, за да потърсим промяна в едно управление, което, изглежда, е насочено срещу интересите на Загрос.
— Планината Загрос се простира на хиляди километри, преминава през земите на кашкаите и бахтиярите и през територията на стотици други племена. Яздек си е Яздек — изсъска Ничак и цитира Омар Хаям: „Остави тялото си на съдбата и приеми болката, защото това, което ти е писано, не може да бъде отменено.“
— Вярно е, но не беше ли Омар Хаям написал също: „Не приписвай доброто и злото в човешкото сърце, радостта и скръбта, които са наша орисия и съдба, на небесното колело, защото в светлината на разума колелото е хиляда пъти по-безпомощно от теб.“
Сред селяните се разнесе шепот. Старият молла кимна доволен, но не каза нищо. Очите на Ничак хан се усмихваха, но не и устата му и Локхарт разбра, че срещата ще потръгне. Благослови Шаразад, която му беше отворила ушите и очите за „Рубаята“, чието благозвучие на фарси беше ненадминато.