Всички чакаха. Ничак хан почеса брадата си, бръкна в джоба си и напипа пакет цигари. Локхарт с престорено равнодушие извади подаръка, позлатена запалка „Дънхил“, която беше купил от Ефър Джордан за случая: „Ефър, да знаеш, че ще те убия, ако не запали от първия път!“ Той я щракна и пламъчето блесна. Отдъхна си с облекчение. Със спокойна ръка поднесе огънчето на стареца.
Ничак хан се поколеба, но припали цигарата си и смукна дълбоко.
— Благодаря.
Очите му се присвиха, когато Локхарт остави запалката на килимчето пред него.
— Надявам се, че ще приемеш този подарък от всички нас в базата в знак на благодарност за това, че ни управляваш и закриляш. Та нима не беше ти този, който разби портата и завзе базата в името на народа? Та нима не спечели надбягването с шейнички, като победи и най-добрите ни състезатели благодарение на силата и куража си?
В помещението пак се понесе шепот, всички с интерес следяха развоя на турнира и всички съзнаваха, че неверникът говори само истини. В настъпилата тишина напрежението се увеличи и тогава ханът се протегна и взе запалката, за да я разгледа отблизо. Щракна капачката с наядения си палец, както беше виждал да правят хората в базата. Пламъчето лумна сякаш от само себе си и всички бяха доволни не по-малко от него от качеството на подаръка.
— От какви напътствия се нуждае негово превъзходителство?
— Нищо конкретно всъщност, господин каландар — отговори Локхарт лицемерно, по персийските правила.
— Но има нещо, което ще накара негово превъзходителство да се почувствува по-добре, нали? — попита старецът и смачка цигарата в земята.
След дълги разтакавания Локхарт най-сетне се осмели да изплюе камъчето.
— Ами, понеже ваше превъзходителство прояви великодушие да се заинтересува, ние ще сме ви много признателни, ако ходатайствате за нас пред комитета да ни отпусне малко повече време. Ваше превъзходителство, вие, който познавате тези планини като чинията, от която се храните, знаете, че не можем да се подчиним на заповедите на непознати, които явно не знаят, че не сме в състояние да изведем персонала от сондажите, нито да го охраняваме, а те са собственост на Загрос и на великолепния Яздек, сиреч на кашкаите. Нито ни е възможно да изтеглим до утре вечер машините и резервните части.
— Вярно е, непознатите не са осведомени как стоят нещата — потвърди Ничак хан. „Да — помисли си той, — те нищо не знаят и тези кучи синове, които се опитаха да наложат мръсните си похвати, бяха бързо наказани от Бога.“ — Може би комитетът ще се съгласи да ви отпусне още един ден.
— О, това е повече, отколкото се осмелявам да моля. Обаче за теб, каландар, това едва ли е достатъчно, за да им покажеш колко малко знаят за твоя Загрос. Изглежда, трябва да получат един урок. Би трябвала да им се каже, че ни трябват най-малко две седмици. Та в края на краищата ти си каландарът на Яздек и всичките единадесет сондажи и целият Загрос познава Ничак хан.
Старецът се почувствува много горд, също и селяните, приятно смаяни от логиката на неверника. Ничак хан извади цигарите и запалката си. Тя запали от първото щракване.
— Две седмици, добре — съгласи се той и всички бяха доволни, включително Локхарт. След това добави, за да си даде време да прецени дали две седмици не са много.
— Ще изпратя човек да помоли за две седмици.
Локхарт се изправи и изсипа цял куп благодарности на хана. Две седмици даваха добра възможност на Макайвър. Излезе навън и въздухът му се видя приятен като вино. Вдъхна дълбоко с благодарност, доволен от начина, по който се бе справил с деликатните преговори.
— Салаам, Ничак хан, да цари мир в дома ти.
— И в твоя.
Оттатък мегдана беше джамията, а до нея изгореното училище. На обратната й страна беше пристроена двуетажната къща на Ничак хан. На вратата й стояха жена му с две от децата му и няколко други селянки, всичките облечени в пъстри дрехи.
— Защо беше изгорено училището, каландар?
— Чух един от комитета да казва: „Ето така трябва да бъде унищожено всичко чуждоземно. Така ще бъде унищожена и базата с всичко в нея. Тук не ни трябват чужденци.“
На Локхарт му докривя. „Да, повечето от вас, ако не всички, мислят така. И въпреки това много са хората като нас, който се опитват да станат част от Иран, да говорят вашия език, искат да бъдат приети от вас, но това никога няма да стане. Защо тогава сме тук, защо се опитваме да постигнем нещо? Може би поради същата причина, която е накарала Александър Велики да се задържи по тези места. Той, придворните му и десетки хиляди негови войници са се оженили за иранки, защото тук витае тайнствената магия на Иран, която изцяло те поглъща и завладява, както стана и с мен.“