— Става все по-объркано. С всеки изминат час. Когато излезе от стаята с Паула, Ногър ни каза, че идват от летището. Полетът й на „Алиталия“, чартиран от италианското правителство за евакуирането на техните граждани, бил спрян за два дни. Имало разрешение да излетят по обед, той отишъл да я изпрати. Разбира се, излитането било отлагано и отлагано, както обикновено; после, точно преди смрачаване, полетът отново бил отменен, цялото летище закрито и казали на всички да си вървят. Целият ирански персонал просто изчезнал. И почти веднага след това група от тежковъоръжени — той имаше предвид именно тежковъоръжени — революционери започнали да се разгръщат по цялата аерогара. Повечето носели зелени ленти, но нанякои пишело ООПИ — „Организация за освобождение на Палестина и Иран“. Джен, Ногър го е видял с очите си.
— О, Господи — възкликна тя. — Значи е вярно, че ООП помага на Хомейни?
— Да, а щом му помагат, това вече променя нещата. Гражданската война току-що започна и ние сме въвлечени в нея.
3
В базата Табриз Едно: 11,05 вечерта.
Ерики Йоконен лежеше гол в сауната, която бе построил със собствените си ръце, и се обливаше в пот. Температурата бе над 40 градуса. Жена му Азадех лежеше до него, също унесена от горещината. Вечерта беше чудесна, с обилна храна и две бутилки от най-добрата руска водка, които беше купил на черно от Табриз и които подели с двамата английски инженери и представителя им на летището Али Даяти.
— Сега отиваме в сауната — им беше заявил точно преди полунощ. Но те, както обикновено, му бяха отказали — едва имаха сили да се изтъркалят до бунгалата си. — Хайде, Азадех.
— Моля те, не сега, Ерики — отвърна тя, но той просто се засмя и я вдигна със силните си ръце, загърна я в коженото й палто и я изнесе през вратата на бунгалото им покрай натежалите от сняг борове. Въздухът беше мразовит. Носеше я с лекота. Влезе в малката барака, долепена до гърба на бунгалото им. Свалиха си дрехите в топлата съблекалня и след това голи влязоха в сауната. И сега лежаха тук — Ерики доволен, Азадех, дори след година семеен живот, все още несвикнала с нощния ритуал.
Той се бе опрял на ръката си и я гледаше. Тя се бе излегнала на дебела хавлиена кърпа на отсрещната пейка. Очите й бяха затворени и той гледаше как гърдите й се повдигат и отпускат, наслаждаваше се на красотата й — на гарвановочерната й коса, на издяланите сякаш с длето арийски черти, на прекрасното тяло и млечнобялата кожа — и както винаги беше изпълнен с очарованието, което излъчваше Азадех, толкова дребна в сравнение с неговите метър и деветдесет.
„Богове на прадедите ни, благодаря ви, че ме дарихте с такава жена“ — помисли си той. За момент се зачуди на какъв език мисли. На кой от четирите — финландски, шведски, руски или английски? Какво значение имаше! Ерики отново се отдаде на горещината и остави мислите си да де реят сред парата, която се надигаше от камъните, наредени с грижа и любов. Беше страхотно доволен, че построи сауната си сам, както си му е редът, че дялаше дънерите, както ги бяха дялали прадедите му в продължение на векове.
Първото нещо, което направи, когато го назначиха тук преди четири години, бе да избере и отсече дърветата. Другите го мислеха за луд. Той добродушно повдигаше рамене.
— Без сауна животът е нищо. Първо се строи сауната, а след това къщата. Без сауна къщата не е къща. Вие, англичаните, нищо не знаете — нищо за живота. — Беше се изкушавал да им каже, че се е родил в сауна както много финландци. А защо не — колко разумно, като си помислиш: най-топлото място в къщата, най-чистото, най-тихото, най-почитаното. Никога не им каза, сподели само с Азадех. И тя разбра. „О, да — помисли си той дълбоко удовлетворен, — тя разбира всичко.“
Навън гората беше тиха, нощното небе безоблачно, звездите ярки, снегът поглъщаше звуците. На половин миля беше единственият път през планините. Той криволичеше северозападно от Табриз десет мили, по-нататък още няколко мили на север към съветската граница, завиваше северно от планините на югоизток, чак до Техеран, на триста и петдесет мили.
В базата Табриз Едно живееха двама пилоти — другият беше в отпуск в Англия — и двама инженери. Останалите бяха иранци: двама готвачи, осем наемни работници, радист и представителят на летището. Зад хълма беше селцето Абу-Мард, а в долината долу — дървообработващата фабрика, принадлежаща на Горския монопол „Иран Тимбър“, която те обслужваха по договор. 212 превозваше работници и оборудване в горите, помагаше в строителството на лагери и трасира няколкото пътя, които можеха да бъдат прокарани, след това обслужваше лагерите, като сменяше персонала и оборудването и извозваше болните и претърпелите злополука. За повечето от изолираните лагери 212 беше единствената връзка с външния свят и пилотите бяха на почит. Ерики обичаше този начин на живот и земята, толкова приличаща на Финландия, че понякога му се струваше, че сякаш е отново вкъщи.