— Иншаллах — реши той. — С теб ще се върнем, а на Гуенг ще наредя да върви напред.
Той стана.
— Чакай.
Рос усети в тъмното, че тя се изправи, и усети дъха й. Ръката й докосна рамото му.
— Не, скъпи мой. — Гласът й беше като едно време. — Това ще унищожи моя Ерики, теб и войника ти. Не виждаш ли, че аз съм примамката, която ще послужи за унищожението на Ерики? Махни се и тогава той има шанс да се спаси. Докато си извън имението на баща ми, ти също можеш да се спасиш. Като видиш Ерики, ще му разправиш… всичко.
„Какво да му казвам?“ — Питаше се той. Хвана ръката й в мрака и топлината й го върна във времето, когато пак в тъмното бяха заедно. Лежаха в огромното легло, силна лятна буря блъскаше по прозорците и те брояха секундите между светкавиците и гръмотевиците, които разтърсваха планината. Понякога разстоянието между двете беше само една-две секунди. Азадех възкликваше: „Олеле, Джони, сигурно е над нас! А ако ни удари, нищо че се държим за ръце.“ „Но не е същото“ — помисли си той с тъга и поднесе ръката й до устните си.
— Сама ще му разкажеш. Ще се опитаме да се измъкнем — заедно. Готова ли си?
— Искаш да кажеш, че ще ме вземете?
— Да.
Тя се замисли и каза:
— Първо питай Гуенг.
— Той ще направи това, което му наредя.
— Да, естествено. Въпреки това, моля те, попитай го. Направи ми и тази услуга. Моля те!
Рос отиде при отвора на пещерата. Гуенг се беше облегнал отвън на скалата. Преди Рос да успее да каже нещо, непалецът тихо се обади:
— Всичко е наред, сахиб. Тук навън.
— А, значи си чул какво говорихме?
— Да, сахиб.
— Какво ще кажеш?
Гуенг се усмихна.
— Моите думи са без тежест и не влияят върху нищо. Кармата си е карма. Правя, каквото ти кажеш.
Летище „Табриз“: 12,40 на обед.
Абдула хан стоеше до блиндирания си ролс-ройс на покритата със сняг бетонова площадка близо до терминала. Беше почервенял от ярост. Наблюдаваше 125, който правеше последен завой, преди да кацне, и се молеше на Аллах да се разбие. Вчера шефът на полицията, братовчед му полковник Мазарди, му донесе телекс, препредаден в полицейското управление: „Моля, посрещнете самолет G-ELTT, ЕТА 1240 утре, вторник. Подпис: полковник Хашеми Фазир.“ Името го накара да потрепери. Такава беше и реакцията на всички, през които беше минало съобщението. Вътрешното разузнаване винаги бе стояло над закона, а полковник Хашеми Фазир беше великият инквизитор. Неговата безпощадност беше легенда дори в Иран, където това качество бе нещо общоприето и обожавано.
— Какво ли търси тук, Ваше височество? — попита Мазарди, силно уплашен.
— Ще си говорим за Азербайджан — отговори ханът, прикривайки страха си и скърцайки със зъби от резкия тон на телекса. Неочакваното и нежелано посещение напълно го извади от равновесие. — Сигурно иска да ме попита как може да ми помага. От години ми е таен приятел — лъжеше той машинално.
— Ще заповядам военни почести и комисия, за посрещането, и…
— Не ставай глупав! Полковник Фазир обича секретността. Нищо няма да правиш, няма да се приближавате до летището, просто осигурете ред и спокойствие по околните улици и… а, да, попритиснете Туде. Направо изпълнете заповедите на Хомейни за разтурването на тази организация. Изгорете централата им и арестувайте най-известните им ръководители.
„Това ще е идеален подарък, ако ми потрябва такъв — помисли си той, доволен от съобразителността си. — Нали Фазир изпитва фанатична омраза към Туде! Хвала на Аллах, че Пьотър Олег даде съгласието си.“
След това отпрати Мазарди, наруга всички наоколо и разкара и тях. Какво ли искаше от него този кучи син Фазир?
През изминалите години се бяха срещали няколко пъти и бяха обменяли взаимноизгодна информация. Но полковник Хашеми Фазир беше от тези, които вярваха, че единственото спасение на Иран е централизирано правителство, управлявано от Техеран, а племенните вождове са архаизъм и опасност за държавата. Освен това Фазир беше техеранец и бе в състояние да разкрие твърде много тайни, които биха могли да се използват срещу него. Аллах да ги убие всички техеранци и да ги прати в пъкъла! И Азадех с проклетия й съпруг!
„Азадех! Аз ли наистина заченах това изчадие? Не е възможно. Някой трябва да е… Аллах да ми прости подозренията към любимата ми Наптала! Азадех е обладана от сатаната. Но няма да ми избяга, кълна се, че ще я замъкна в Тбилиси и ще я оставя на Пьотър…“