— Хвърли брадвата — каза мъжът на лош английски — или ще те убия.
Ерики се поколеба. В този момент дотича Азадех, застана между тях, блъсна пушката настрани и закрещя на турски:
— Как се осмелявате да идвате тук? Как се осмелявате да носите пушки — какви сте вие, бандити? Това е наша земя. Махайте се от земята ни или ще ви вкарам в затвора. — Тя бе наметнала тежкото си кожено палто върху роклята си и трепереше от гняв.
— Тази земя е на народа — навъсено рече моллата, който стоеше настрана. — Покрий си косата, жено. Покрий си…
— Кой си ти, молла? Не си от моето село. Кой си ти?
— Аз съм Махмуд, молла на джамията Хайста в Табриз. Не съм от вашите лакеи — рече той ядосано и отскочи, защото Ерики се хвърли към него. Мъжът с пушката залитна и падна, но друг, достатъчно далеч, вдигна своята.
— В името на Аллаха и неговия Пророк, спрете тази чуждоземна свиня или ще ви пратя и двамата в ада. Точно това заслужавате.
— Ерики, спри! Остави тия кучета на мен — извика Азадех на английски, след това изкрещя на натрапниците: — Какво търсите тук? Това е наша земя, земя на баща ми Абдула хан, хан на горгоните, родственик на каджарите, управлявали тук векове.
Очите й бяха привикнали с тъмнината й сега тя се вглеждаше в тях. Бяха десетина, всички млади, всички въоръжени, непознати, всички, освен един — каландара, старейшината на селото.
— Каландар, как посмя да дойдеш тук?
— Съжалявам, Ваше Височество. — Той започна да се извинява. — Моллата каза да го доведа тук по тази пътечка, не по главния път и така…
— Какво искаш, паразит такъв? — обърна се тя към моллата.
— По-кротко, жено — отвърна, той още по-сърдито. Скоро ще дойдем на власт. Коранът има закони за голотата и разпуснатия живот: убиване с камъни и камшик.
— Коранът има закони и за нарушаване на границите, закони срещу разбойниците, заплашването на мирни хора, за бунтове срещу техните управници и благородници. Аз не съм от вашите наплашени и неграмотни жени. Знам кои сте вие и какво сте били винаги — паразити по селата и хората. Какво искате?
Откъм базата бързо се катереха хора с електрически фенери. Начело бяха двамата гуреливи англичани — Дибъл и Арбъри, Али Даяти предпазливо ги следваше. Всички бяха разчорлени, набързо облечени и разтревожени.
— Какво става? — попита Даяти и се взря в тях през дебелите си очила. Родът му служеше и бе покровителствуван от хановете на горгоните открай време. — Кои сте…
— Тия кучета — започна Азадех разгорещено — се появиха в тъмното…
— Дръж си езика, жено — изръмжа моллата гневно и се обърна към Даяти: — Кой си ти?
Даяти видя, че непознатият е молла, и поведението му веднага се промени.
— Аз съм представител на „Иран Тимбър“ тук, ваше преподобие. Какво има, мога ли да направя нещо за вас?
— Трябва ни хеликоптерът. На зазоряване го искам за полети до лагерите.
— Съжалявам, ваше преподобие, машината е разглобена за ремонт. Правило на чужденците е да…
Азадех го прекъсна гневно.
— Молла, с какво право смееш да идваш тук посред нощ и да…
— Имам Хомейни е издал заповед…
— Имам? — повтори тя шокирана. — С какво право наричаш аятолах Хомейни така?
— Той е имам. Издал е заповеди и…
— Къде в Корана или Шарията се казва, че един аятолах може да бъде имам и да заповядва на правоверните? Къде е казано, че…
— Ти не си ли шиитка? — попита моллата вбесен. Съзнаваше, че хората му го слушат.
— Да, шиитка съм, но не съм необразована глупачка, молла! — Последната дума прозвуча като ругатня. — Отговаряй!
— Моля ви, Ваше Височество — повтаряше Даяти. — Моля, оставете това на мен, моля, умолявам ви!
Но тя се разкрещя яростно, моллата и другите се присъединиха, настроението ставаше застрашително. Ерики вдигна брадвата и изрева вбесен, защото не можеше да разбере какво говорят. Внезапно настъпи тишина, после един от мъжете вдигна автомата си.
— Какво иска това копеле, Азадех? — попита Ерики. Тя му обясни.
— Даяти, кажи му, че не може да получи моя 212 и да изчезват от земята ни веднага или ще повикам полиция.
— Моля ви, капитане, моля ви, позволете ми аз да се разбера с тях. — Даяти се изпоти от притеснение, да не би Азадех да се намеси в разговора. — Моля ви, Ваше Височество, моля ви, приберете се! — После се обърна към двамата инженери. — Всичко е наред, можете да си лягате. Аз ще се оправя.