Пиетро погледна тялото.
— Ще го оставим за най-накрая. Бедният ми сънародник — изрече той тъжно. — Няма да се разложи.
В сондаж „Роза“ Мимо Сера седеше срещу Ничак хан и представителя на Зелените ленти в стола на служителите. На масата бяха също Локхарт, Пиетро и трима технически ръководители на сонди. От половин час Мимо, който говореше добре фарси, се опитваше да убеди младежа от комитета да удължи срока или да разреши оставянето на минимални екипи за поддръжката на сондите, докато той заедно с Локхарт се срещнат с шефа на „Иран Ойл“ в Шираз.
— Стига, престанете, в името на Аллах! — прекъсна го раздразнено представителят на Зелените ленти.
— Но, ваше превъзходителство, без хеликоптерите ще трябва да спрем цялото находище и да започнем незабавна евакуация на всичко. Разберете, ваше превъзходителство, поради това че аятолахът, Господ здраве да му дава, и вашият министър-председател Базарган искат нормализиране на добива на нефт, ние трябва да се консултираме с компанията „Иран Ойл“ в Ши…
— Стига! Каландар — обърна се младежът към Ничак хан, — ако този въшльо не се подчини, ще ти хвръкне главата, а с Яздек и хората ти е свършено! Ако при залез-слънце в неделя тук остане дори един чужденец или хеликоптер, ако вие не сте подпалили базата, ние ще я опожарим! А след нея — селото, по земя или по въздух. Ти — озъби се младежът на Локхарт — пускай двигателя. Тръгваме си. Веднага!
Той излезе и тресна вратата.
Всички гледаха объркано. На Локхарт му беше криво за всички, които бяха открили петрола и разработили находището, като бяха вложили толкова много енергия, пари, талант, хъс и риск. „Това е възмутително, но нямаме друг избор. Нищо не може да се направи. Ще се евакуираме. Анулирам напускането на Скот и включваме всичките самолети в изпълнението на това. Ще работим здравата пет дни, та дано забравя за Техеран и Шаразад и за това, че днес е денят на протестната демонстрация на жените, в която съм й забранил да участва.“
— Каландар — каза той. — Лишени от вашето великодушие и помощ, ние трябва да напуснем.
Ничак хан видя, че погледите на всички, се обърнаха към него.
— Трябва да избирам между базата и селото ми — изрече той тъжно. — Това е безсмислено. Ще се опитам да открия терористите и да си получат заслуженото. Междувременно най-добре ще бъде да не рискувате. По тези хълмове има много скривалища.
С достойнство се надигна и излезе, уверен, че няма да му се налага да опожарява базата. Разбира се, ако Аллах пожелае, ханът знаеше, че ще го направи, без да се колебае, независимо дали в нея има, или няма хора.
Позволи си едва забележимо да се усмихне. Планът му беше сработил идеално. Всички чужденци бяха повярвали, че козарят Хасан е истински представител на Зелените ленти. Беше удоволствие да наблюдава престорената арогантност и гняв на младежа; чужденците се хванаха на въдицата му за „терористите“, убили овчар, и той забеляза страха им; същите тези „терористи“ бяха повредили през нощта сондата, която беше най-трудна за достигане от единадесетте, а довечера, в потайна доба, същите тези „терористи“ щяха да подпалят част от сондаж „Роза“ и след това да изчезнат завинаги — да се влеят в потока на живота в селото. „Утре призори ужасът ще е пълен… — мислеше си той. — и чужденците ще се претрепят да си заминат, евакуацията им е гарантирана и над Яздек ще настъпи мир.“
„Глупаци, ще играят игра, на която само ние знаем правилата! Обаче остава проблемът за младия пилот. Бил ли е той свидетел, или не? По-старите селяни препоръчват «злополука», за да не рискуваме. Вчера това можеше идеално да се осъществи, докато младежът ловуваше самичък. Толкова е лесно да се плъзнеш и да паднеш върху пушката си. Да, но съпругата ми се противопостави на идеята за «злополука».
— Защо?
— Защото училището беше нещо великолепно — беше отговорила тя. — То беше първото, нали? А без пилотите никога нямаше да го има. Но сега вече знаем как става и лесно ще можем да си изградим наше собствено; поради това че пилотите бяха добри с нас, научихме толкова много и селото ни така забогатя. И всичкото това е защото мисля, че този младеж казваше истината. Трябва да го пуснеш, не забравяй как ни разсмиваше с небивалиците си за онова място, което се наричало Конг, в земята, назована Китай, населена с хиляда пъти по хиляда пъти хиляда жители с черна коса, всичките с черни очи, дето се хранели с пръчици.
Той си спомни как беше се смял заедно с нея. Че как може да има толкова много хора в една държава?