— Все пак може да е излъгал.
— Ами провери го — беше отговорила тя. — Още има време.
Да — помисли си той, — има четири дни за установяване на истината — включително Свещения ден.“
41
Техеран: 5,16 следобед.
Протестната демонстрация на жените вече беше свършила.
Тя беше започнала тази сутрин в атмосфера на нетърпеливо очакване, обхванала Техеран от два дни, защото за първи път в историята на страната жените като обществена група се готвеха да излязат на улиците, за да протестират, да демонстрират солидарността си срещу посегателството на новата власт върху правата им, извоювани с толкова усилия. Върху тях се беше протегнала и ръката на самия имам.
„Подходящото облекло за една жена е това, което покрива косата, ръцете и краката й и закрива възбуждащите й части.“
— Решила съм да бъда с чадор в знак на протест срещу шаха, Мешанг — крещеше Зара на мъжа си. — Аз си го избрах! Самата аз! Никога няма да си поставя фередже, чадор или шал против собствената си воля, никога, никога…
„Смесеното обучение, въведено от сатаната шах преди няколко години, ще бъде отменено, защото на практика е превърнало много от нашите училища в публични домове.“
— Това са лъжи! Невероятно! — беше казала Шаразад на Локхарт. — Трябва да скандираме истината дори от покривите на къщите. Не имамът казва тези неща, а фанатиците около него…
„Отхвърля се гнусният Закон за защита на семейството, въведен от сатаната шах.“
— Хусаин, изглежда, че има някаква грешка — беше намекнала предпазливо съпругата на моллата. — Не може имамът да е казвал такова нещо. Та този закон ни охранява от напускането на съпруг, многоженството и ни дава право на развод, на гласуване и защитава имуществото на всяка съпруга…
„В нашата ислямска държава всичко ще се ръководи само от Корана и шариата. Жените не следва да работят, те трябва сами да се върнат по домовете си, за да изпълняват благословеното от Аллах задължение да раждат и отглеждат деца и да се грижат за господарите си.“
— В името на Пророка, Ерики, колкото и да искам да имам деца от теб и да съм ти най-грижовната съпруга — беше заявила Азадех, — кълна се, че не мога да седя със скръстени ръце и да гледам как моите по-бедни сестри ги тикат насила обратно в средновековието, лишават ги от свобода и права. Това е работа на яростните фанатици, а не на Хомейни. Ще се включа в демонстрацията, където и да се намирам…
Жените от всички части на страната бяха подготвили маршове за солидарност с Техеран. В тях се включиха Кум, Исфахан, Мешхад, Абадан, Табриз и дори малки градове като Ковис, но не и селата. Из цялата страна имаше спорове и караници между бащи и дъщери, съпрузи и съпруги, братя и сестри, изобилстващи с едни и същи битки, молби, ругатни, изисквания, обещания, забрани и, Аллах да ни пази, дори бунтове — явни и тайни. Но жените из цял Иран бяха обхванати от една и съща непоколебимост.
— Радвам се, че моят Томи го няма. Така всичко е много по-лесно — беше заявила на отражението си в огледалото Шаразад тази сутрин. Демонстрацията трябваше да започне по пладне. — Добре, че не е тук, защото, каквото и да кажеше, нямаше да го послушам.
Усети тръпка на вълнение, удовлетворение, но същевременно и болка.
За последен път проверяваше грима си в огледалото, като се погрижи да прикрие с пудра синината под лявото си око. Тя вече почти не се забелязваше. Шаразад се усмихна, доволна от това, което вижда. Косата й падаше на меки къдрици, беше облечена с топъл зелен пуловер, зелена пола, клин и руски велурени ботуши. Беше решила навън да бъде с подходящо кожено палто и шапка. „Та нали зеленото е цветът на исляма!“ — помисли си тя радостно, забравила раздразнението си.
Зад нея на леглото бяха разхвърляни скиорски дрехи и якета, които след дълги размишления, дали са подходящи, беше отхвърлила. „В края на краищата досега ние, жените, никога не сме протестирали, затова трябва да сме облечени в най-хубавите си дрехи. Колко жалко, че не е пролет, тогава щях да съм с леката си жълта копринена рокля, шапка и…“
Изведнъж я обзе тъга. Роклята и възхитителната перлена огърлица й бяха подарък от баща й за рождения й ден миналата година. „Горкият ми татко — помисли си тя и гневът й се надигна. — Аллах да ги убие тези злодеи, които му отнеха живота. В пъкъла да ги хвърли дано! Аллах да пази Мешанг, цялото семейство и моя Томи и да не дава на фанатиците да ни отнемат свободите.“