— Не мисля, че е възможно. Тя каза ли ти?
— Разбира се, но аз смятам, че можем. Да пробваме следния вариант: да кажем, че днес е Ден първи. Целият излишен персонал прекратява работа си в Иран с оглед пренасочването му или напускането му на страната; извеждаме всички резерви и запасни части, които можем, или с нашия 125, или с редовните полети на пътническите авиолинии, когато те бъдат възобновени, поради това че са морално остарели, излишни, подлежат на ремонт или са личен багаж. „Загрос Три“ се прибира в Ковис, „Табриз“ „временно“ се спира, а 212 на Ерики отива в Ал Шаргаз, оттам за Нигерия заедно с Том Локхарт от Загрос и един 212 от Ковис. Ти затваряш централата в Техеран и я прехвърляш в Ал Шаргаз, за да управляваш операциите и да контролираш трите ни бази, които остават — в Ленгех, Ковис и Бандар-е Делам, като „предстои връщането им в нормален ритъм“. За нас все още са валидни заповедите на нашето правителство за евакуирането на излишния персонал.
— Така е, но…
— Нека да довърша, момко. Да кажем, че за тридесет дни се оправим с подготовката и планирането на всичко. Тридесет и първият нека да бъде Ден първи. В точно определен час от него, или на Ден втори, в зависимост от времето или Бог знае още от какво, изпращаме по радиото парола от Ал Шаргаз. Всички пилоти и хеликоптери излитат едновременно и се насочват през Персийския залив към Ал Шаргаз. Там демонтираме роторите, скриваме хеликоптерите в транспортни самолети 747, които ще съм намерил отнякъде, и те ще ги откарат в Абърдийн — приключи Гавалан със светнали очи.
Макайвър се втренчи в него.
— Напълно си откачил, Китайче! В този план има толкова пробойни… просто си мръднал.
— Посочи поне една.
— Петдесет мога да ти покажа! Първо…
— Само полека, момко, внимавай за кръвното си налягане. Между впрочем, как си с него — Джени ме помоли да те питам?
— Идеално е и не започвай да се заяждаш. Първо, едно и също време за излитане на всички: полетите на машините от различните бази ще са с различна продължителност поради нееднаквите разстояния. В Ковис ще трябва да презаредят — иначе е невъзможно да се прелети Персийският залив.
— Това ми е известно. Ще направим отделни под планове за всяка от трите бази. Всеки командир на база сам ще си направи план как да се измъкне — ние носим отговорност за пристигането на машините. Скраг лесно ще се прехвърли през Персийския залив, също и Руди от Бандар-е Де…
— Не може. Нито Руди от Бандар-е Делам, нито Старк от Ковис ще могат с един полет да достигнат Ал Шаргаз и да прелетят през залива. Ще трябва да преминат през въздушното пространство на Кувейт, Саудитска Арабия и Обединените арабски емирства и Бог знае дали няма да ни задържат, затворят или глобят. Същото се отнася и за Ал Шаргаз. — Макайвър поклати глава. — Емирствата са безсилни без съответните разрешения за полет от Иран. Тях ги гони диво шубе, че революцията на Хомейни ще им се стовари на главите, шиитските малцинства при тях са значителни, а военноморските и военновъздушните им сили изобщо не могат да се мерят с тези на могъщия съсед, ако той реши да се разлюти.
— Едно по едно — започна спокойно Галаван. — Прав си по отношение на хеликоптерите на Руди и Старк, но да предположим, че те имат разрешения да летят над всичките тези територии?
— Какво?…
— Пратих телекс на всеки РВД в залива за разрешение и получих потвърждения, че се разрешава прелитането на транзитно преминаващите хеликоптери на С-Г.
— Да, но…
— Едно по едно, момко. Второ. Да кажем, че всичките машини са с възстановена британска регистрация — та те са английски, НАШИ хеликоптери, ние плащаме за тях и ги притежаваме независимо с какъв номер могат да ни излязат съдружниците. При това положение те не са подвластни на Иран. Нали така?
— След като напуснат страната — да, но няма да успееш да накараш администрацията, на иранската гражданска авиация да се съгласи на трансфера, затова не можеш да им върнеш британската регистрация.
— Да предположим, че въпреки това я възстановя.
— Как, по дяволите, ще го направиш?
— С молба. Като се помолиш на регистраторите в Лондон да направят това. В действителност аз го направих, преди да излетя оттам. „Абе в Иран е голяма бъркотия“ — казвам им аз. — „Да бе, приятел, абсолютна лудница“ — отговарят те. „Бих искал да си върна британската регистрация на хеликоптерите, макар и временна, докато положението се нормализира. Естествено, че съответните ирански власти са съгласни, но просто не мога да получа в момента подписа им, нали виждате как е сега там?“ „Разбира се, приятел — казват те. — Така си е при всяко правителство, включително и нашето. Ами че това са си твои хвърчила, няма никакво съмнение, е, малко нещо не е съвсем наред, но това е дреболия, на която никой няма да обърне внимание. Ще пийнем ли довечера по една бира?“