— Ще подложим момчетата на прекалено голямо изпитание — обади се Макайвър.
Гавалан сякаш не го чу.
— Не можем просто ей така да зарежем петнадесет години работа, да си захвърлим спестяванията, моите, твоите, тези на Скраг и изобщо всичко — говореше той. — С нашия Иран е свършено. Повечето от колегите ни тук избягаха, укриха се или са мъртви — или се обърнаха срещу нас, независимо дали са искали, или не. Работата е сведена до минимум. Тук имаме двадесет и шест хеликоптера, от които работят само девет. И за малкото, което правим, не ни се плаща. Мисля, че работата ни е спукана.
— Нещата не са чак толкова лоши, както ги мисля. Партньо… — твърдоглаво почна Макайвър.
— Мак, трябва да разбереш, че не мога да отпиша просто ей така пари, които ни се дължат, плюс хвъркалата и резервните части, и да остана в бизнеса. Не мога така. Нашите тринадесет 212 струват тринадесет милиона щатски долара, деветте 206 — още милион и триста хиляди, трите „Алует“ — още милион и половина, и три милиона долара резервни части — кажи-речи двадесет милиона. Не мога да се откажа от тези пари. Иън ме предупреди, че тази година „Струан“ очаква помощ, няма свободни пари, Линбар е взел някои неправилни решения и… Е, знаеш какво мислим с него един за друг. Но той продължава да е тайпан. Не мога да разтрогна новите договори за хеликоптерите Х–63, не мога да се сражавам с „Импириъл“, които ни съсипват в Северно море с двойното счетоводство на парите на данъкоплатците. Няма да стане.
— Прекалено много ще искаш от момчетата, Китайче.
— И от теб, Мак, не забравяй себе си. Това трябва да е колективно начинание, а не само аз да се уредя, пък ако може и те, ако ще е гарга — рошава да е.
— Повечето от момчетата ни могат лесно да си намерят работа. Пазарът е жаден за квалифицирани пилоти на хеликоптери, обслужващи нефтодобивната промишленост.
— Е, и какво? Обзалагам се, че повечето ще предпочетат да работят за нас. Ние се грижим за тях, плащаме им по най-високите тарифи, безопасността на труда при нас е на най-високо ниво — С-Г е най-добрата хеликоптерна компания в света и те го знаят! И двамата знаем, че сме част от „Ноубъл Хаус“ и това също означава нещо. — В очите на Гавалан изведнъж се появи нескриван блясък. — Ще бъде голяма глупост, ако се откажем. Така ми се иска да натрия муцуната на Линбар. Като му дойде времето, ще попитаме момчетата. Междувременно всички системи са в изправност и функционират, нали, момко?
— Естествено — каза Макайвър без въодушевление. — Дай да почваме с плана.
Гавалан го погледна.
— Мак, толкова добре те познавам. Скоро ще гориш от нетърпение да се махаме и аз ще бъда този, който ще ти казва: „Почакай, ами какво ще правим за еди-какво си…“
Но Макайвър не го слушаше. Умът му се опитваше да състави някакъв план, независимо че такъв беше почти невъзможен, като се изключи британската регистрация. Дали това би могло да повлияе с нещо?
— Анди, относно плана. Я по-добре да му дадем кодово название.
— Джени казва, че трябва да го наречем „Вихрушката“ — понеже в такава сме попаднали.
Трета част
Четвъртък
22 февруари 1979 г.
42
Северозападно от Табриз: 11,20 преди обяд.
Високо от планинския склон, седнал на стълбичката на кацналия 212, Ерики можеше да вижда далече в Съветска Армения. Далече долу река Арас течеше на изток към Каспийско море, виейки се през проломи и обозначавайки по-голямата част от съветско-иранската граница. Наляво се виждаше Турция до извисяващия се на пет хиляди и двеста метра връх Арарат. Неговият 212 се намираше недалеч от входа на пещерата, където беше американският секретен подслушвателен пост. „Беше“ — помисли си той със злорадство. Когато вчера следобед се беше приземил тук, висотомерът отчиташе две хиляди и шестстотин метра; разнородната група леви федаински бойци, които докара, щурмува пещерата, но американците вече не бяха там. А когато Цимтарга я разгледа, откри, че цялото важно оборудване е унищожено и шифровъчните книги липсват. Много свидетелства за прибързано заминаване, но нищо действително ценно, което да бъде прибрано от остатъците.
— Все пак ще я прочистим — нареди Цимтарга на хората си. — Прочистете я като другите! — И прибави към Ерики: — Можеш ли да се приземиш там? — Той посочи нагоре към мястото, където се издигаха радарните мачти. — Искам да ги демонтирам.