— Не знам — отвърна Ерики.
Гранатата, която му беше дал Рос, все още стоеше прикрепена под лявата му мишница, а ножът му още беше в канията отзад. Цимтарга и похитителите му не го бяха обискирали.
— Ще отида да видя.
— Ние ще отидем да видим, капитане. Заедно ще гледаме — засмя се Цимтарга. — Така няма да се изкушиш да ни напуснеш.
Прелетя до там с него. Мачтите бяха здраво закрепени в дълбоки бетонни легла на северния склон на планината, пред тях имаше малка площадка.
— Ако времето е като днес, ще мине добре, но не и ако излезе вятър. Бих могъл да кръжа и да те спусна долу с въже — усмихна се кръвожадно Ерики.
Цимтарга се разсмя.
— Не, благодаря. Не искам ранна смърт.
— За човек от Съветите, още повече пък от КГБ, не си лош човек.
— Нито пък ти — за финландец.
От неделя, откакто летеше за Цимтарга, Ерики беше започнал да го харесва — не защото, според него, беше възможно да харесваш или да се доверяваш на някой от КГБ. Но Цимтарга беше любезен и честен, беше му дал равен дял от цялата храна. Миналата нощ беше споделил бутилка водка с него и му беше предоставил най-доброто място за сън. Бяха преспали в едно село на двадесет километра на юг, на килими върху мръсния под. Цимтарга беше казал, че макар в по-голямата си част да е в кюрдска територия, селото е тайно федаинско и сигурно.
— Тогава защо продължавате да ме охранявате?
— То е сигурно за нас, капитане, не за теб.
Преди две нощи Цимтарга и охраната му дойдоха за него в двореца на хана тъкмо след като Рос беше тръгнал. Откараха го до авиобазата и в тъмнината, нарушавайки международните правила, той беше летял до планинското село северно от Хвой. Призори събраха пълен хеликоптер въоръжени мъже и отлетяха до първия от двата американски радарни поста. Беше разрушен и обезлюден, също като този.
— Някой сигурно тайно ги е осведомил, че ще дойдем — каза Цимтарга и недоволно изпсува. — Мамка им!
По-късно Цимтарга му съобщи, че между местните се шушнело, че американците се евакуирали преди две нощи, откарани от много големи хеликоптери без отличителни знаци.
— Би било добре да ги хванем, докато ни шпионират. Много добре. Според слуховете тия копелета можели да виждат на хиляди мили навътре у нас.
— Имате късмет, че не са тук — можеше да започне сражение и това щеше да предизвика международен инцидент.
Цимтарга се засмя.
— Това няма нищо общо с нас, нищо. Това щяха да са пак кюрдите, пак техните мръсни дела, банда от главорези, нали? Щяха да обвинят тях. Гадни мръсници, нали? Телата евентуално щяха да бъдат намерени на кюрдска територия. Това щеше да е достатъчно доказателство за Картър и неговото ЦРУ.
Ерики се размърда на стълбичката на хеликоптера, задникът му беше измръзнал на метала; беше потиснат и изтощен. И тази нощ беше спал зле, преследваха го кошмари за Азадех. Не беше спал добре, откакто Рос се появи.
„Аз съм глупак — помисли си за хиляден път. — Знам, но каква полза? Май нищо не помага. Изглежда, летенето ми идва много: прекалено много часове при лоши условия, много нощни полети.“ А и Ногър, за когото се тревожеше, мислеше и за Ракоци и убийствата. Ами Рос? Но най-много от всички за Азадех. Дали е в безопасност?
На следващата сутрин се беше опитал да се помирят за нейния Джони Светлите очи.
— Признавам, че бях ревнив. Глупаво е да се ревнува. Заклех се в древните богове на прадедите ми, че мога да живея със спомена ти за него — мога, и ще го направя. — Така беше казал, но произнасянето на думите не го пречисти. — Просто не мислех, че той ще е толкова… такъв мъж и толкова… толкова опасен. Това кукри ще бъде достоен противник на моя нож пуко.
— Никога, скъпи, никога! Толкова се радвам, че ти си ти и аз съм аз и че сме заедно. Как можем да се измъкнем от тук?
— Не всички, не заедно по едно и също време — беше й отговорил честно той. — По-добре ще е войниците да се измъкнат, когато могат. С Ногър и войниците и докато ти си тук — не зная, Азадех. Все още не знам как да избягаме. Ще трябва да почакаме. Може би ще успеем да отидем в Турция…
Погледна на изток към Турция: толкова близка и толкова далечна, докато Азадех беше още в Табриз — тридесет минути по въздуха до нея. Но кога? „Ако бяхме влезли в Турция, ако хеликоптерът ми не беше задържан и ако можех да заредя, можехме да отлетим за Ал Шаргаз, заобикаляйки границата. Ако, ако, ако! Богове на предците ми, помогнете ми!“