— Естествено, че от Съветите. Естествено, че е от КГБ — всички от СССР в Иран са от КГБ. Документите, моля.
Ерики му подаде картата си. Онзи я прочете и кимна. После за изненада на Ерики му я върна.
— Защо летиш с това съветско куче?
Той слушаше мълчаливо и лицето му потъмня, когато Ерики му разказа как Абдула хан го беше хванал в клопка.
— Никой не бива да дразни Абдула хан. Ръцете на Абдула Жестокия са дълги, дори в земите на кюрдите.
— Вие кюрди ли сте?
— Кюрди — отвърна Баязид. По-добре беше да излъже.
Той коленичи и претърси Цимтарга. Никакви документи, само малко пари, които пъхна в джоба си и нищо друго, освен автоматичния пистолет в кожен кобур и амунициите, които също прибра.
— Зареден ли си напълно с гориво?
— Три четвърти.
— Искам да отида на двадесет километра на юг. Аз ще те насочвам. После вземаме КАЗЕВАК, после отиваме в Резайех, до болницата.
— Защо не в Табриз — по-близо е?
— Резайех е в Кюрдистан. Там кюрдите са сигурни. Понякога Табриз принадлежи на враговете ни — иранците, шаха или Хомейни — без разлика. Отиваме в Резайех.
— Добре. Чуждестранната болница ще е най-добре. Бил съм там преди, а и те имат хеликоптерна площадка. Свикнали са с КАЗЕВАК. Там можем да заредим — те имат хеликоптерно гориво, поне имаха… едно време.
— Добре. Веднага тръгваме.
— А след Резайех?
— Ако ни свършиш работата благополучно, може би ще те освободим да вземеш жена си от Горгон хан. — Шейх Баязид се извърна и извика на хората си да побързат и да се качват на хеликоптера.
— Тръгвайте, моля.
— А какво ще правите с този? — Ерики посочи Цимтарга. — И с другите?
— Зверовете и птиците скоро ще изчистят всичко.
Не им трябваше много време да се качат и да напуснат това място и Ерики се изпълни с надежда. Не беше трудно да намерят малкото селце.
Болната беше стара жена.
— Тя е нашият вожд — поясни Баязид.
— Не знаех, че жените могат да бъдат вождове.
— Защо не, ако са достатъчно мъдри, достатъчно силни, достатъчно умни и от подходящо семейство. Ние, сунитите, не сме леви или еретични говеда шиити, които слагат моллата между човека и Бог. Бог е Бог. Тръгваме веднага.
— Тя говори ли английски?
— Не.
— Изглежда много зле. Може да не издържи пътуването.
— Иншаллах.
Но тя издържа едночасовия полет и Ерики се приземи на хеликоптерната площадка. Болницата беше надстроена, осигурена с персонал и спонсорирана от чуждестранни петролни компании. По целия път той летя ниско, избягвайки Табриз и военновъздушните бази. Баязид стоеше изправен с лице към него до височайшия им вожд, зад гърба му имаше шестима въоръжени мъже. Старицата беше в съзнание, но не помръдваше. Беше вглъбена в силната си болка и не се оплакваше.
Един лекар и няколко санитари пристигнаха на площадката секунди след кацането. Докторът беше облечен в бяло с червен кръст на ръкава палто върху дебели, топли пуловери; беше на тридесетима години, американец, с тъмни кръгове около зачервените очи. Докато другите чакаха мълчаливо, той коленичи до носилката. Старицата леко простена, когато той докосна корема й, въпреки че ръцете му пипаха внимателно. След малко той й заговори успокоително на лош турски. Слаба усмивка премина по лицето й, тя кимна и му благодари. Лекарят направи знак на санитарите, те вдигнаха носилката и я отнесоха. По заповед на Баязид двама от хората му отидоха с нея.
Докторът, пак на турски, се обърна към Баязид.
— Ваше превъзходителство, трябва да ми кажете името и възрастта й и… — той потърси думата — историята, историята на болестта.
— Говори на английски.
— Добре, благодаря ви, ага. Аз съм доктор Нюбег. Боя се, че краят й е близо, ага, пулсът й е почти нула. Тя е възрастна, а бих казал, че има кръвоизлив — кървене — вътрешно. Падала ли е наскоро?
— Говорете по-бавно, моля. Падане? Да, да, преди два дни. Подхлъзна се в снега и падна върху скала, удари си ребрата.
— Мисля, че има вътрешен кръвоизлив. Ще направя каквото мога, но… извинете, не мога да обещая добър изход.
— Иншаллах!
— Вие кюрди ли сте?
— Кюрди… — Наблизо се чу стрелба. Всички обърнаха поглед натам. — Кой стреля?