— Здрасти, капитане — поздрави весело шофьорът със силен нюйоркски акцент, — трябва да ви заредя с гориво. Вашият безстрашен водач шейх Баязид нареди. — Той се обърна към пазачите на турски и те изведнъж се отпуснаха и отвърнаха на поздрава му.
— Капитане, ще напълним догоре. Имате ли допълнителни или специални резервоари?
— Не, само постоянните. Казвам се Ерики Йоконен.
— Разбира се. Рижият с ножа. — Младежът се ухили. — Вие сте един вид легенда в тези краища. Аз ви зареждах веднъж, може би преди година. — Той протегна ръка. — Аз съм Али Бензинджията — Али Реза.
Стиснаха си ръцете и докато разговаряха, младежът започна да зарежда.
— Посещавали сте американско училище? — попита Ерики.
— По дяволите, не. Бях един вид осиновен от болницата преди години, доста преди да бъде построена тази сграда, още като дете. Тогава болницата беше в гетата на източния край на града — нали знаете, капитане, „Само за американци“, „Екс Текс“ щаб. — Младежът се усмихна, зави внимателно капачката на резервоара и започна да пълни следващия.
— Първият доктор, който ме прибра, беше Ейб Вайс. Голям човек, просто велик. Той ме взе на работа, учеше ме за сапуна и чорапите, и лъжиците, и тоалетната — по дяволите, на всички видове неирански гимназистки познания за улични плъхове като мен, без роднини, без дом, без име и без нищо. Наричаше ме свое хоби. Той дори ми даде и името. После, един ден, просто напусна.
Ерики мярна бързо скритата болка в очите на младежа.
— Прехвърли ме на доктор Темпълтън и той направи същото за мен. Понякога ми е някак си трудно да преценя кой съм. Кюрд, но не съвсем, янки, но не съвсем, иранец, но не съвсем, евреин, но не съвсем, мюсюлманин, но не съвсем мюсюлманин. — Той сви рамене. — Голяма бъркотия, а, капитане. Светът, всичко. А?
— Да. — Ерики хвърли поглед към болницата.
Баязид слизаше по стълбите с двамата си бойци, вървяха край санитарите с носилката. Сега старата жена беше покрита от главата до петите.
— Напускаме, щом заредим — нареди късо Баязид.
— Моите съболезнования — каза Ерики.
— Иншаллах.
Двамата наблюдаваха как санитарите нагласяват носилката в кабината. Баязид им благодари и те си тръгнаха. Скоро свършиха и със зареждането.
— Благодаря, господин Реза. — Ерики протегна ръка. — Благодаря.
Младежът втренчи очи в него.
— Преди никой никога не ме е наричал господин, капитане, никога. — Той удари юмрук в ръката на Ерики. — Благодаря! Когато и да поискате гориво, ще го имате.
Баязид се качи до Ерики, затегна колана и си сложи наушниците. Двигателите постепенно набираха мощност.
— Сега отиваме до селото, откъдето дойдохме.
— После какво? — попита Ерики.
— Ще се посъветвам с новия вожд — каза Баязид. Мислеше си, че този човек и хеликоптерът ще му донесат голям откуп, било от хана, било от Съветите или дори от неговите собствени хора.
„Моите хора се нуждаят от всеки риал, който можем да вземем.“
Близо до Табриз Едно — в село Абу Мард: 6,16 следобед.
Азадех взе купичката с ориз и купичката с хорищ, благодари на съпругата на старейшината и тръгна през мръсния, омърлян като бунище сняг към колибата, която беше малко встрани. Лицето й беше изпито, кашляше лошо. Почука, после влезе през ниската врата.
— Здравей, Джони. Как се чувствуваш? Някакво подобрение?
— Много съм добре — отговори той.
Но не беше. Първата нощ бяха прекарали в една пещера недалеч от тук, сгушени един до друг, треперещи от студ.
— Не можем да останем тук, Азадех — беше й казал той призори. — Ще измръзнем до смърт. Ще трябва да опитаме как е в базата.
Бяха минали през снега и огледаха базата отдалече. Виждаха двамата механици и от време на време Ногър Лейн, но навсякъде из базата имаше въоръжени хора. Даяти, мениджърът на базата, се беше преместил в къщата на Азадех и Ерики — и той, и жена му, и децата му.
— Кучи синове и дъщери — изсъска Азадех, като забеляза, че жената беше обула чифт нейни ботушки. — Може би ще можем да се промъкнем в къщата на механиците. Те ще ни скрият.
— Навсякъде ги придружават конвои. Обзалагам се, че имат охрана дори и през нощта. Но кой ги охранява — Зелените ленти, хората на хана или други?
— Не разпознавам никого, Джони.