— Може би ще мога да ви поднеса почитанията си утре? — рече той.
— Мир вам.
— И вам.
Спа дълго, както и тя. С идването на зората селото се събуди, стопанките стъкмиха огньовете, издоиха козите и сложиха зеленчуците да се задушават с малкото, което можеше да ги подсили, освен някоя мръвка или пиле, а в някои колиби — парче козе или овче месо, старо, жилаво и гранясало. Оризът никога не достигаше. В добри времена се хранеха по два пъти на ден — сутрин и преди да се стъмни. Азадех имаше пари и плати за храната им. Това не остана незабелязано. Тя помоли да сложат цяло пиле в тазвечерната гозба и да я поделят сред цялото домочадие, и плати за нея. И това не остана незабелязано. Преди да падне нощта, тя каза:
— Сега аз ще му занеса храна.
— Но, ваше височество, не е редно вие да го обслужвате — възпротиви се жената на каландара. — Аз ще му занеса. Можем да отидем заедно, ако желаете.
— Не. По-добре ще е да отида сама, защо…
— Бог да ни пази, ваше височество. Сама? При мъж, който не ви е съпруг? О, не, това ще бъде неприлично, много неприлично. Аз ще ги занеса.
— Добре, благодаря ви. Както Бог желае. Благодаря ви. Вчера той спомена за треска. Може да е чума. Зная, че неверниците носят отвратителни болести, към които ние не сме привикнали. Аз просто исках да ви предпазя от възможно страдание. Благодаря ви, че ми го спестихте.
Предишната нощ всички в стаята бяха видели лъскавината от пот по лицето на друговереца. Всички знаеха колко отвратителни са неверниците, повечето поклонници на Сатаната и магьосници. Почти всички тайно вярваха, че Азадех е омагьосана, най-напред от Великана с ножа и сега отново от саботьора. Жената на старейшината мълчаливо връчи на Азадех купите и тя отиде през снега до колибата му.
Сега го гледаше в полумрака на стаята с дупка в кирпичената стена вместо прозорец, без стъкло, просто покрита с парче зебло. От нужника навън вонеше — беше точно под прозореца.
— Яж, яж, докато е още топло. Не мога да остана дълго.
— Добре ли си? — Преди тя да дойде, той лежеше с дрехите под едно одеяло и клюмаше, но сега беше седнал с кръстосани крака и буден. С помощта на лекарствата от резервната му аптечка треската беше отслабнала малко, но стомахът му беше неспокоен. — Не изглеждаш много добре.
Тя се усмихна.
— Ти също. Аз съм добре. Яж.
Рос беше много гладен. Супата беше слаба, но той знаеше, че така е по-добре за стомаха му. Усети нов спазъм, но го сподави и той премина.
— Мислиш ли, че можем да се измъкнем? — по пита той между две хапки, опитвайки се да яде бавно.
— Ти би могъл, аз не мога.
Докато дремеше през целия ден, събирайки сили, той се беше опитвал да състави план. Веднъж беше тръгнал да излиза извън селото. Стотици погледи го проследиха, всички го наблюдаваха. Той отиде до края на селото и после се върна обратно. Но беше видял стария камион.
— Какво става с камиона?
— Питах старейшината. Отговори, че не е в ред. Дали излъга или не, не знам.
— Не можем да останем тук още дълго. Сигурно ще дойде патрул. Или пък баща ти ще чуе за нас, или ще му кажат. Единствената ни надежда е да бягаме.
— Или да отвлечем 206 с Ногър.
Той я погледна.
— С всички тези хора там?
— Едно от децата ми каза, че те са се върнали днес в Табриз.
— Сигурна ли си?
— Не съм сигурна, Джони. — Тя потръпна от безпокойство. — Но няма причини детето да лъже. Аз преподавах тук, преди да се омъжа — бях единствената учителка, която някога са имали, и зная, че ме харесваха. Детето мисли, че са останали само един или двама. — Нова тръпка се надигна в нея и тя се почувствува отпаднала.
„Толкова много лъжи, толкова много проблеми през последните две седмици — помисли си Азадех. — Само за две седмици. Толкова много ужаси, откакто Ракоци и моллата нахлуха внезапно при нас с Ерики след сауната ни. Всичко е толкова безнадеждно сега! Ерики, къде си? — искаше да извика тя. — Къде си?“
Рос свърши със супата и ориза и започна да си играе с последното зърно, премервайки шансовете, опитвайки се да състави план. Тя стоеше на колене срещу него и виждаше сплъстената му коса и мръсотията, изтощението и загрижеността му.
— Бедният Джони — промърмори тя и го докосна. — Не ти донесох много късмет, нали?
— Не бъди глупава. Не е твоя вината — за нищо. — Той поклати глава. — За нищо. Слушай какво ще направим: ще останем тук тази нощ, а утре преди разсъмване ще тръгнем. Ще опитаме базата — ако не стане, ще се махнем. Опитай се да накараш старейшината да ни помогне — да си държи устата затворена, жена му също. Всички в селото ще се държат така, както той им разпореди… Поне да ни дадат възможност за старт. Обещай им голяма награда, когато нещата се нормализират, и ето… — Бръкна на тайно място в багажа си, намери златните рупии, десет на брой. — Дай му пет, останалите дръж в случай на нужда.