— Разпитайте я. Моля ви да не казвате от кого сте го чули! Накарайте я да се закълне пред Бога, разпитайте я, нека да я прегледа лекар, но чакайте, това не е всичко. Противно на вашите желания, Хаким още иска да стане пианист и й каза, че ще избяга, като я помоли да отиде с него в Париж. „И тогава ще можеш да се ожениш за твоя любовник“ — така я уговаряше, но тя отвърна: „Татко ще ни върне обратно, ще ни принуди да се върнем. Никога няма да ни позволи да отидем без предварителното му разрешение, никога.“ После Хаким повтори: „Аз ще отида. Няма да остана тук и да погубя живота си. Аз тръгвам.“ Тя отново рече: „Татко никога няма да ти позволи, никога.“ „Тогава е по-добре да е мъртъв“ — каза Хаким, а тя рече: „Съгласна съм.“
— Аз… аз не… не вярвам!
Нажуд си спомни как лицето му почервеня и колко се беше изплашила.
— Кълна се в Бога — говореше тя. — Аз ги чух да го казват, Ваше височество, кълна се в Бога. После те решиха, че трябвало да направят план, че тряб… — Тя се сви от страх, когато той й изкряска да го каже точно.
— Той каза точно, Хаким каза: „Малко отрова в халвата му или в питието му, можем да подкупим някой слуга, може би ще можем да подкупим някой от телохранителите му да го убие или да оставим портите отворени през нощта, за да го убият — съществуват хиляди начини някой от стотиците му врагове да го извърши вместо нас, всички го мразят. Трябва да помислим и да бъдем търпеливи…“
Не й беше трудно да изплете лъжата си брънка по брънка, така че скоро сама повярва в нея, както вярваше и сега. Освен клетвата „Кълна се“, всичко това можеше да бъде вярно. „Бог ще ми прости — си рече уверено тя, както си мислеше винаги. — Бог ще ми прости. Азадех и Хаким винаги са ни мразили, нас, останалите от фамилията, желали са нашата смърт, да ни отритнат и да вземат наследството ни, те и майка им, вещицата, която омагьоса баща ни, за да се отвърне от нас през всичките тези години. Осем години той беше под магията й — Азадех така, Азадех иначе, Хаким така, Хаким иначе. Осем години ни пренебрегваше, както и нашата майка, своята първа жена, не ме забелязваше, лекомислено ме омъжи за този дръвник Махмуд, този гнусен, сега импотентен, противно хъркащ дръвник, и така съсипа живота ми. Надявам се съпругът ми да умре, разяден от червеи, но не и преди да стане хан, така че синът ми да стане хан след него. Баща ми трябва да се отърве от Хаким, преди да умре. Бог да го пази жив, за да го направи — трябва да го направи, преди да умре! Азадех също трябва да бъде унижена, отритната, съсипана — даже по-добре да я хванат в прелюбодеянието й със саботьора, о, да, тогава отмъщението ми ще бъде пълно.“
Петък
23 февруари 1979 г.
43
Близо до Табриз Едно, в село Абу Мард: 6,17 сутринта.
Лицето на Махмуд, ислямско-марксисткия молла, се разкриви от ярост в бледата светлина на утрото.
— Спа ли с този мъж? — извика той. — За Бога, спа ли с този мъж?
Азадех стоеше на колене пред него, обхваната от паника.
— Нямаш право да избухваш в…
— Спала ли си с този мъж?
— Аз… аз съм вярна на моя… моя съпруг — изпъшка тя.
Само допреди малко тя и Рос седяха на чергата в колибата, ядяха бързо храната, която беше донесла, щастливи заедно, готови да напуснат веднага. Каландарът беше приел с благодарност и покорно своя пишкеш — четири златни рупии за него. Петата тя тайно даде на жена му — като ги посъветва да се измъкнат от селото през гората, веднага щом свършат с храната, и я благослови. После вратата се отвори с трясък, чужденците ги нападнаха, преодоляха съпротивата му, измъкнаха и двамата навън, нея блъснаха в краката на Махмуд, а него с удари принудиха да се подчини.
— Вярна съм, кълна се, аз съм вярна.
— Вярна? Защо не носиш чадора си? — извика той срещу нея.
Почти цялото село се беше събрало около тях, всички бяха мълчаливи и уплашени. Половин дузина въоръжени мъже стояха около тях, двама над Рос, обърнат с лице към снега, в безсъзнание, кръв бликаше от челото му.
— Аз бях… с чадора си в колибата, аз… свалих го, докато се хранех.
— Свалила си чадора в колиба със затворена врата, като си се хранила с непознат? Какво още свали?
— Нищо, нищо — отвърна тя, изпадайки все повече в паника и запридърпва незакопчаната си парка. — Аз просто ядях, а той не е непознат, а стар мой… стар приятел на съпруга ми — поправи се тя бързо, но това не остана незабелязано. — Абдула хан е мой баща и вие нямате пра…