— Стар приятел? Ако не си виновна, няма защо да се страхуваш. За Бога, спа ли с него? Закълни се!
— Каландар, изпрати да извикат моя баща, изпрати да го повикат.
Каландарът не се помръдна.
Очите на всички бяха впити в нея. Тя безпомощно гледаше кръвта на снега, нейният Джони стенеше.
— Кълна се в Бога, че съм вярна на съпруга си — извика тя.
Викът й се извиси над всички и проникна в съзнанието на Рос, пробуждайки го.
— Отговори на въпроса, жено! Да или не! В името на Бога, спа ли с него? — Моллата стоеше над нея като болен гарван, селяните чакаха, всички бяха в очакване, дърветата и вятърът, даже Бог.
— Иншаллах!
Страхът я напусна. На негово място дойде омразата. Тя се втренчи в очите на моллата Махмуд и стана.
— В името на Бога, вярна съм и винаги съм била вярна на своя съпруг — произнесе тя. — В името на Бога, да, аз обичах този мъж преди много, много години.
Думите й накараха много от присъстващите да потръпнат, а Рос се ужаси от признанието й.
— Блудница! Развратница! Ти публично се призна за виновна. Ще бъдеш наказана според…
— Не — надвика го Рос и се провлачи на колене, без да обръща внимание на насочените към главата му оръжия на муджахидините. — Вината не е на нейно височество. Аз, аз съм виновен, единствено аз, единствено аз!
— И ти ще бъдеш наказан, невернико, не се бой — увери го Махмуд, после се обърна към селяните. — Вие всички чухте как блудницата призна прелюбодеянието. Вие всички чухте, че неверникът призна прелюбодеянието. За нея има само едно наказание, но него как да накажем?
Селяните чакаха. Моллата не беше техен молла, нито пък на селото им, нито пък истински молла, а ислямско-марксистки. Беше дошъл неканен. Никой не знаеше защо е дошъл, знаеха само, че беше дошъл внезапно като гнева на Бога с левичарите, които също не бяха от тяхното село. Не истински шиити, а луди хора. Нали имамът каза петдесет пъти, че всички тези хора са луди, че само на думи служат на Бога, тайно прекланяйки се пред Сатаната Маркс-Ленин.
— Е? Ще сподели ли той наказанието й?
Никой не му отговори. Моллата и хората му бяха въоръжени. Азадех чувствуваше впитите в нея погледи, но не можеше повече да се помръдне или да каже нещо. Просто стоеше с треперещи колене.
Гласовете идваха отдалеч, даже виковете на Рос:
— Ние не сме под твоята юрисдикция, нито аз, нито тя. Ти оскверняваш името на Бога…
Един от мъжете до него го блъсна грубо и го просна на земята, настъпи шията му с ботуша си и натисна.
— Кастрирайте го, и то веднага — нареди мъжът, но друг му възрази:
— Не, жената го е подмамила. Не видях ли аз как повдигна чадора си пред него вчера в колибата! Виж я сега как прелъстява всички ни. Не е ли наказанието за него сто удара с камшик?
Друг каза:
— Той постави ръцете си върху нея, отрежете му ръцете.
— Добре — съгласи се Махмуд. — Първо ръцете му, след това камшикът. Вържете го!
Азадех понечи да извика срещу това злодейство, но никакъв звук не излезе от гърлото й. Кръвта бучеше в ушите й, повдигаше й се, умът й беше объркан… Те повлякоха нейния Джони, изправиха го на крака, биеха го и го ритаха, за да го вържат за ръцете и краката между гредите, стърчащи от колибата. Спомни си как, когато тя и Хаким бяха деца, той, обзет от бабаитство, взе един камък и го хвърли по една котка, а тя измяучи, претърколи се, после успя да се изправи и вече ранена, се опита да се измъкне, мяучейки през цялото време, докато охраната я застреля, но сега… тя знаеше, че никой няма да я застреля. Втурна се към Махмуд с вик, вдигна ръце да го издере с нокти, но силите я напуснаха и тя припадна.
Махмуд я погледна.
— Сложете я пред тази стена — заповяда той на един от своите хора. — След това донесете чадора й.
Обърна се и погледна селяните.
— Кой е касапинът тук? Кой е касапинът на селото?
Никой не отговори. Гласът му загрубя.
— Каландар, кой е вашият касапин?
Старецът бързо посочи един мъж в тълпата, дребен мъж, в груби дрехи.
— Абрим, Абрим е нашият касапин.
— Иди и донеси най-острия си нож — му нареди Махмуд. — Останалите съберете камъни.
Абрим тръгна да изпълни нареждането. „Както желае Бог“ — зашепнаха останалите. Една много възрастна жена говореше: