— Веднъж гледах един такъв случай. Беше в Табриз, тогава бях малка. — Гласът й потрепери. — Прелюбодейката беше жена на търговец, да, сега си спомням, беше жена на търговец. Нейният любовник беше също търговец и те му отсякоха главата пред джамията и след това замерваха нея с камъни. Жените също можеха да хвърлят камъни, ако искат, но не го правеха. Не видях нито една жена да го прави. Дълго време продължи и години наред чувах виковете й.
— Прелюбодеянието е голям грях и трябва да бъде наказано, който и да е грешникът, даже и тя. Коранът казва: сто камшика за мъжа… моллата е законодателят, не ние — обясни каландарът.
— Но той не е истински молла, нали имамът ни предупреди за тяхното злодейство.
— Моллата е молла. Законът — закон — изрече каландарът мрачно. Тайно желаеше ханът да бъде унижен, а тази жена, която внушаваше нови, смущаващи ума мисли на техните деца, да бъде унищожена.
— Вземете камъните.
Махмуд стоеше в снега, без да обръща внимание на студа, на селяните и саботьора, който ругаеше и стенеше и обезумял се опитваше да се отскубне от въжетата и на жената, която стоеше безучастна до стената.
Тази сутрин, преди разсъмване, идвайки да завземе базата, той беше чул за саботьора и че тя е в селото. „Тя е онази от сауната — мислеше си той и гневът му нарастваше, — онази, дето се беше изложила на показ, знатната кучка на прокълнатия хан, който претендираше да ни бъде шеф, а ни предаде. Предаде мен и дори подготви опит за покушение срещу мен предишната нощ, нали стреляха с автомати пред джамията след последната молитва и убиха много хора, но не и мен. Ханът се опита да ме убие, мен, дето ме закриля свещеното слово, което казва, че ислямът заедно с Маркс и Ленин са единствено правият път да се възроди светът.“ Той погледна жената, огледа дългите й крака, обути в скиорски клин, косата й — непокрита и разпусната, гърдите — изпъкнали под скиорското яке в синьо и бяло. „Блудница!“ Ненавиждаше я, че го изкушава. Един от неговите хора хвърли върху нея чадора й. Тя изстена тихо, но не излезе от вцепенението си.
— Готов съм — каза касапинът, показвайки ножа си.
— Най-напред дясната ръка — нареди Махмуд на хората си. — Вържете го над китките.
Вързаха го здраво с парчета от зебло, откъснати от прозореца. Селяните се блъскаха напред, за да виждат по-добре, а Рос използваше цялата си енергия, за да овладее ужаса, който напираше като могъща сила, виждаше само сипаничавото лице над касапския нож, сплъстените мустаци и брада, празните очи и палеца на човека, изпробващ разсеяно острието. След това очите му се концентрираха. Той видя как Азадех излиза от вцепенението и си спомни.
— Гранатата — извика той. — Азадех, гранатата!
Тя го чу ясно и опипа страничния си джоб, а той викаше отново и отново, привличайки вниманието на всички към себе си. Касапинът се стресна, изруга и пристъпи към него, стисна здраво дясната му ръка, хипнотизиран я премести в едната и в другата посока, задържа ножа, докато решаваше къде да отсече… Азадех имаше достатъчно време да се съвземе, да притича малкото разстояние, да го блъсне в гърба и да го запрати заедно с ножа му в снега. След това се обърна към Махмуд, изтегли запалката и застана до Рос разтреперана, стиснала гранатата в малката си ръка.
— Дръпнете се от него! — кресна тя. — Махайте се!
Махмуд не помръдна. Всички останали с викове и ругатни се разпръснаха, настъпваха се един друг, бързаха да се скрият на сигурно място, да се махнат от площада.
— Бързо тук, Азадех! — извика я Рос. — Азадех!
Тя го чу през замъгленото си съзнание и се подчини, заотстъпва назад към него, наблюдавайки Махмуд, в ъглите на устата й изби пяна. Рос видя как Махмуд се обърна и пристъпи към един от хората си и изстена, защото знаеше какво ще се случи.
— Бързо, вземи ножа и ме развържи — заповяда той, за да отвлече вниманието й. — Не пускай предпазителя. Аз ще ги наблюдавам вместо теб.
Зад нея видя как моллата взема пушката на един от хората си, зарежда я и се обръща към тях. Азадех вече беше взела ножа от палача и се протегна да разреже въжетата на дясната му ръка и той знаеше, че куршумът ще я убие или рани, тя ще изпусне гранатата, после четири секунди очакване и след това забрава и за двамата — но бърза и чиста, без гнусотии.
— Винаги съм те обичал, Азадех — прошепна той и се усмихна, а тя го погледна сепнато и му се усмихна в отговор.
Чу се изстрел от пушка и сърцето му спря, после втори, трети, но те не идваха от Махмуд, а от гората, и сега Махмуд викаше и се гърчеше в снега. След изстрелите се чу глас: