— Не е необходимо — отговори Локхарт бързо и неочаквано рязко. — Нещата се нормализират — трябва да се нормализират. Анди трябва да изтърпи — ние търпим, той също трябва да го направи.
— Той го прави, Том. Но това е просто въпрос на сметки и ти го знаеш, както и всеки. Не са ни плащали за свършената работа от месеци, нямаме достатъчно работа за хеликоптерите и пилотите тук, а той трябва да плаща от Абърдийн. Иран е касапница и имаме неприятности навсякъде.
— Имаш предвид, че понеже Загрос Три е закрит, ще има големи съкращения? По дяволите, не съм виновен, че…
— Почакай, Том. Анди е разбрал по таен канал, че всички чуждестранни авиокомпании, смесени предприятия и какво ли още не, особено хеликоптерите, ще бъдат национализирани много скоро.
Локхарт внезапно се изпълни с надежда. „Това би ми дало идеално извинение да остана тук! Ако те откраднат — национализират — хеликоптерите ни, все още ще имат нужда от обучени пилоти, а аз говоря фарси, мога да обучавам иранци, което те в крайна сметка ще искат. Ами НВС? Пак този НВС — помисли си той безпомощно, — винаги този НВС!“
— Откъде знае, Дюк?
— Според Анди от безпогрешен източник. Това, което той ни моли — теб, Скраг, Руди и мен — е, ако той и Мак успеят да направят добър план, ще можем ли ние заедно с необходимите пилоти да изкараме хеликоптерите в откритото небе над залива?
Локхарт зяпна от изненада.
— Господи, искаш да кажеш просто да излетим? Без разрешение, без нищо?
— Разбира се, но говори по-тихо.
— Той е луд! Как ще се координираме с Ленгех, Бандар-е Делам, Ковис и Техеран? Всички ще трябва да тръгнем по едно и също време и разстоянията ще ни объркат.
— Някак си трябва да стане, Том. Анди реши — или така, или закриване.
— Не мога да повярвам. Компанията оперира по целия свят.
— Според него, ако се закрие Иран, свършваме.
— Лесно му е на него — изрече Локхарт горчиво. — Просто пари. Лесно му е да ни извие ръцете, когато му е добре и е на сигурно, и всичко, което губи, са парите му. Твърди, че ако просто изтегли персонала и остави всичко друго, С-Г ще загине, така ли?
— Да. Точно така.
— Не мога да повярвам.
Старк повдигна рамене. До ушите им долетя слаб зловещ вой, те се обърнаха и погледнаха оттатък базата, към далечния край на тяхната част от летището. На залязващата светлина видяха само Фреди Еър с гайдата му на мястото, където е общо съгласие му беше позволено да се упражнява.
— По дяволите! — ядоса се Старк. — Този звук ме подлудява.
Локхарт не му обърна внимание.
— Няма да направиш тази идиотска контрабанда, защото това ще бъде точно контрабанда. Аз в никакъв случай няма да го направя. — Той видя как Старк сви рамене. — Какво казват другите?
— Още не знаят и засега няма да ги питаме. Както ти казах, то остава само между нас за момента. — Старк погледна часовника си. — Вече е почти време да позвъня на Мак.
Видя как Локхарт потрепери. Вятърът донесе тъжния вопъл на гайдата.
— Как могат изобщо да твърдят, че това е музика! Да ме вземат дяволите, ако знам — после продължи: — Струва си да се обсъди идеята на Анди, Том. Като краен план.
Локхарт не му отговори, чувствуваше се зле, здрачът го дразнеше, всичко беше лошо. Даже и въздухът миришеше лошо, замърсен от близката рафинерия, и му се искаше да е отново в Загрос, високо, близо до звездите, където въздухът и земята не бяха замърсени, цялото му същество отчаяно желаеше да бъде в Техеран, където беше даже по-мръсно — но тя беше там.
— Не разчитай на мен — заяви той.
— Помисли си, Том.
— Така трябва. Аз не участвам, това е лудост, цялата идея. Щом се размислиш и ще видиш, че е смахната история.
— Прав си, стари приятелю — отвърна Старк. Мислеше си кога ли приятелят му ще разбере, че и той, Локхарт, и всички те ще участвуват — по един или друг начин.
45
Хотел „Интернационал“, Ал Шаргаз: 6,42 следобед.
— Би ли могъл да го направиш, Скраг? — попита Гавалан към залез-слънце.