— Ще е лесно да измъкна моите пет хеликоптера и момчетата от Ленгех, Анди — отговори Скрагър. — Денят ще трябва да е подходящ и да минем незабелязано под радара на Киш, но ще можем да го направим, ако момчетата искат да участвуват в лудорията. Но при всичките ни загуби? Няма начин, невъзможно.
— Би ли го направил, ако е възможно? — попита Гавалан.
Беше пристигнал с днешния полет от Лондон с всички лоши новини в бизнеса от Абърдийн — „Импириъл Еър“ упражняваше натиск, подбивайки цените в Северно море, петролните компании ги притискаха, Линбар свикваше специална среща на съвета, за да проучи „възможните“ пропуски в управлението на С-Г.
— Би ли го направил, Скраг?
— Само аз без чужда помощ, а всички други в безопасност и без да участвуват? Как ли пък не.
— Ще го направят ли момчетата ти?
Скрагър се замисли за момент и отпи от бирата си. Седяха на маса на една от безупречно чистите тераси, заобикалящи плувния басейн на този най-нов от хотелите в миниатюрното шейхство, наоколо имаше и други гости, но никой наблизо. Въздухът беше благоуханен и свеж, духаше лек ветрец, точно колкото листата на палмите да потрепват и да обещават идеална вечер.
— Ед Воси ще го свърши — ухили се Скраг. — Той притежава достатъчно австралийска крадливост и хъс на янки. Но Вили Ньорхтрайтер не. Ще му е трудно да направи толкова много нарушения, когато не е за неговия задник и не е застрашен. Какво казва Дюк Старк? А Том Локхарт и Руди?
— Все още не знам. Изпратих писмо на Дюк по Джони Хог в сряда.
— Това е опасно, нали?
— И да, и не. Джони Хог е куриер, на който може да се разчита, но е голям проблем да имаш безопасни комуникации. Том Локхарт скоро ще бъде в Ковис — знаеш ли за Загрос?
— Много добре. Ония в планините всички са щури. А какво става със стария Руди?
— Още не знам как да се свържа с него безопасно. Може би Мак ще знае. Утре сутринта пътувам със 125 до Техеран и ще трябва да поговорим на летището. После се връщам направо тук и имам резервация за нощния полет до Лондон.
— Малко насилваш нещата, а, старче?
— Имам няколко проблема, Скраг. — Гавалан гледаше втренчено чашата си, разсеяно въртеше уискито около ледените кубчета. Покрай тях минаваха други гости на хотела. Три от тях бяха момичета по бански със златист тен, дълги черни коси и небрежно преметнати около раменете им хавлии. Скрагър ги забеляза, въздъхна, после отново насочи вниманието си към Гавалан.
— Анди, може би ще трябва до ден-два да върна Касиги в „Иран-Тода“. Старият Джордж се кланя доземи, откакто Касиги се съгласи да плаща по два долара отгоре. Касиги смята, че към Коледа цената ще достигне двадесет долара на варел.
Гавалан се разтревожи.
— Ако наистина стане, това ще предизвика вълна от сътресения във всички индустриализирани страни. Инфлацията отново силно ще нарасне. Предполагам, че ако въобще някой го разбира, това са те.
В момента, в който Скрагър спомена Касиги и „Тода“, той реагира незабавно. „Струан“ осигуряваше екипажи и бази за много от корабите, построени от „Тода“, а и бяха стари съдружници.
— Преди години познавах шефа на Касиги Хиро Тода. Споменавал ли го е някога?
— Не, не, никога. Откъде го познаваш? От Япония?
— Не, от Хонконг. „Тода“ правеше бизнес със „Струан“ — компанията, в която работех. По онова време беше „Тода Шипинг“, главно корабостроене, а не огромният конгломерат, който са днес. — Лицето на Гавалан доби студен израз. — Моето семейство бяха търговци в Шанхай от време оно, но нашата компания беше повече или по-малко пометена през Първата световна война, после се присъединихме към „Струан“. Моят старец беше в Нанкин през тридесет и първа, когато японците го завладяха, после го заловиха в Шанхай точно след Пърл Харбър и така и не успя да се измъкне от лагерите. — Гавалан наблюдаваше отблясъците на чашата си с нарастваща меланхолия. — Загубихме доста тлъсти парчета в Шанхай и Нанкин. Никога няма да им простя за това, което направиха в Китай, никога, но в края на краищата ние трябва да продължаваме, нали? Трябва да заровим един ден томахавката, макар че е най-добре да не забравяме белезите от зъби.
— Това се отнася и за мен. — Скрагър вдигна рамене. — Касиги изглежда свестен.
— Къде е той сега?
— В Кувейт. Утре се връща и трябва да го закарам в Ленгех за консултации.
— Ако отидеш до „Иран-Тода“, мислиш ли, че ще можеш да прескочиш да видиш Руди? Може би и да го подпиташ?