— Точно така, това е добра идея, Анди.
— Когато видиш Касиги, спомени му, че познавам шефа му.
— Разбира се, разбира се, ще го направя. Бих могъл да го питам дали… — Той спря и погледна над рамото на Гавалан. — Виж, Анди, каква прекрасна гледка!
Гавалан се обърна назад, на запад. Залезът беше неземен — кармин и пурпур, кафе и злато обагряха далечните облаци; слънцето, почти на три четвърти под хоризонта, потопяваше в кръв водите на залива. Полъхът на вятъра трептеше в светлината на свещите върху колосаните покривки, вече постлани за вечеря на терасата.
— Прав си, Скраг — съгласи се той веднага. — Сега не е време да бъдеш сериозен, това може да почака. Няма на света гледка, подобна на залеза.
— А? — Скрагър се взираше в него с отсъстващ поглед. — За Бога, нямах предвид залеза, имах предвид тази мацка.
Гавалан въздъхна. Мацето беше Паула Джанкани, току-що излизаше от басейна под тях, с бикини, които бяха по-скоро намек, с искрящи от залеза като скъпоценни мъниста капчици вода по мургавата кожа. Тя изсуши краката, ръцете и гърба си, после отново краката, уви се в ефирна плажна наметка. Изцяло и щастливо съзнаваше, че наоколо няма мъж, който да не оценява високо нейното представление, или жена, която да не й завижда.
— Голям мръсник си, Скраг.
Скрагър се засмя.
— Една радост си имам в този живот, пръч такъв! Ама тази Паула е неповторима.
Гавалан я изучаваше.
— Е, у италианските момичета изобщо има нещо супер специално, но тази млада дама… тя не е удивително красива като Шаразад и няма екзотичната загадъчност на Азадех… но съм съгласен — Паула е голяма работа.
Заедно с всички те я загледаха как минава покрай масите, следвана от лъст, следвана от завист, докато не изчезна в широкото фоайе на хотела. Щяха да вечерят заедно по-късно всички — Паула, Джени, Мануела, Скрагър, Гавалан, Шандор Петрофи и Джон Хог. Самолетът на Паула беше отново в Дубай, няколко мили по-надолу от магистралата, и чакаше разрешение да отлети до Техеран за следващата партида италианци. Джени Макайвър я беше срещнала случайно, докато пазарувала.
Скрагър въздъхна.
— Анди, драги, така ми се ще да я опъна!
— Това няма да ти помогне, Скраг — подсмихна се Гавалан и поръча още едно уиски със сода на идеално огладения, усмихнат сервитьор пакистанец, който дойде незабавно.
Някои от гостите вече бяха елегантно и скъпо облечени за очарователната вечер по последна парижка мода — дълбоки деколтета, колосани бели смокинги — наред със скъпите всекидневни облекла. Гавалан беше в добре скроен светлокафяв тропически костюм, Скрагър — в уставна униформа: бяла риза с къси ръкави, с еполети и ленти, черни панталони и обувки.
— Бира, Скраг?
— Не, благодаря, друже. Ще си допия пиенето и ще се приготвя за вълнуващата Паула.
— Мечтател!
Гавалан се обърна към залеза, чувствайки се сигурен със стария приятел зад гърба си. Слънцето беше вече почти под хоризонта, по-красиво от всякога — напомняше му залезите в Китай едно време, отнасяше го назад към Хонконг, при Кати и Иън, при смеха в Голямата къща на Върха, когато цялото семейство беше здраво и силно, при къщата им на носа при Шек-о, когато бяха млади и заедно, а Мелинда и Скот бяха още деца и дойката се въртеше тихичко около тях… сампани, джонки и кораби от всички размери далече долу в залеза, над море без опасности.
Последното крайче на слънцето потъна в морето. Гавалан тихо, много сериозно изпляска с ръце.
— Какво правиш, Анди?
— А? О, извинявай Скраг. Едно време имахме обичай да ръкопляскаме на слънцето, Кати и аз, в секундата, в която то изчезваше. За да му благодарим, че е гряло, за уникалното представление и за това, че сме живи, за да можем да изпитаме удоволствието от него и от последния път, когато виждаш тъкмо този залез. Като тази вечер. Никога няма да видиш точно този отново.
Гавалан отпи от уискито си, наблюдавайки последното сияние.
— Първият, който ме посвети в тази идея, беше прекрасен човек, станахме добри приятели и още сме. Голяма личност. И жена му също е забележителен човек. Ще ти разкажа някога за тях.
Той обърна гръб на залеза и се наведе над масата.
— Ленгех. Мислиш ли, че е възможно?
— О, да — ако бяхме само ние в Ленгех. Все пак ще трябва да планираме много внимателно. Радарът в Киш е по-опасен от всякога, но можем да се промъкнем под него в подходящ ден. Големият проблем е, че италианският ни наземен екипаж и персонал заедно с наистина приятелски настроения, но разпален комитет и новият ни, неприятелски настроен тип от „Иран Ойл“ ще научат за минути, че сме избягали — няма как иначе, щом вдигнем всичките хеликоптери и хора във въздуха. Веднага ще се развикат в Международната организация и те ще дадат сигнал за тревога до всички точки — Дубай, Абу Даби, тук — на практика от Оман, през Саудитска Арабия и Кувейт, чак до Багдад — и ще наредят да ни задържат при кацането. Дори ако всички успеем да се доберем дотук… е, старият шейх е голям човек — и либерален, и приятел, но, по дяволите, той не би могъл да тръгне срещу иранците, когато са прави — а даже и ако не са. Той не може да предизвика битка с Иран, между неговите сунити има голям процент шиити, не толкова лоши като тези от Залива, но по-лоши от доста други.