— Добра идея. Радвам се, че си тук, Анди, много се радвам. — Той отпусна педала, колелата поднесоха.
— Аз също, Мак. В действителност и аз никога досега не съм бил толкова сломен.
Макайвър се изкашля насила.
— Лоши ли са новините от къщи?
— Да. — Гавалан бавно изтри влагата от страничното стъкло с опакото на ръкавицата си. — В понеделник има специално съвещание на Съвета на директорите на „Струан“. Аз ще трябва да отговарям на въпросите за Иран. Голяма досада!
— Линбар ще присъства ли?
— Да. Този мръсник ще провали „Ноубъл Хаус“, преди да се махне. Глупаво е да разширява дейността в Южна Америка, когато Китай е на прага на откриването си.
Макайвър се намръщи — остротата в гласа на Гавалан го подразни, но не каза нищо. От години знаеше за тяхната вражда и омраза, за обстоятелствата около смъртта на Дейвид Макструан и за това, колко изненадани бяха всички в Хонконг, когато Линбар зае върховия пост. Все още имаше много приятели в Колонията, които му изпращаха изрезки или последните клюки, или слухове — душата на Хонконг — за „Ноубъл Хаус“ и техните врагове, но никога не ги обсъждаше със стария си приятел.
— Извинявай, Мак — каза Гавалан кисело. — Не искам да обсъждаме тези неща или това, което става с Иън, Куилан, Линбар или който и да е друг, свързан със „Струан“. Официално аз вече не съм в „Ноубъл Хаус“. Нека да спрем дотук.
„Добре“ — беше си помислил Макайвър тогава и си беше замълчал. Сега погледна Гавалан и си каза: „Годините са пощадили Анди, изглежда също така внушително, както винаги — въпреки всичките му тревоги.“
— Не се тревожи, Анди. Няма нищо, което ти да не можеш да направиш.
— Бих искал да ти повярвам точно сега, Мак. Седемте дни предизвикаха огромен проблем, нали?
— Подценяваш… — Изведнъж Макайвър забеляза, че датчикът за горивото е почти на нула, и избухна: — Някой ми е източил резервоара, докато колата е била паркирана. — Спря и излезе за малко, върна се и затръшна вратата. — Гадните копелета са счупили ключалката. Ще трябва да заредя — за щастие все още са останали няколко петгалонови бидона и подземните резервоари са наполовина пълни с хеликоптерно гориво за спешни случаи. — Той млъкна, съзнанието му беше завладяно от Джордан, Загрос, НВС и седемте дни. Кой ли ще е следващата им загуба? Той изруга наум, после чу гласа на Джени да казва: „Ще го направим, ако поискаме, зная, че можем, зная, че можем…“
Гавалан мислеше за сина си: „Няма да мога да спя спокойно, докато не го видя със собствените си очи. Утре, ако имам късмет. Ако Скот не се върне преди самолета ми за Лондон, ще отложа пътуването и ще замина в неделя, трябва някак да видя Толбът — може би ще може да ми помогне. Господи, само седем дни…“
Макайвър зареди бързо, после излезе от летището и се включи в движението. Ниско над тях прелетя голям реактивен транспортен самолет на военновъздушните сили на САЩ. Кацаше.
— Те обслужват по пет самолета на ден, все още с военни ръководители на полетите… наблюдават Зелените ленти. Всички дават заповеди, после ги отменят, но и без това никой не слуша.
— Британските авиолинии ми обещаха по три места във всеки полет за наши граждани — с багажа. Очакват самолет всеки ден — каза Макайвър.
— Какво искат в замяна?
— Перлите на короната — засмя се Макайвър, опитвайки се да разведри потиснатото им настроение, но шегата прозвуча глупаво. — Нищо не искат, Анди. Мениджърът на Британските авиолинии Бил Шусмит е голям човек и прави големи работи.
Той заобиколи един катастрофирал автобус, застанал напречно на пътя като прилежно паркиран.
— Жените днес отново протестират — говори се, че ще продължават, докато Хомейни не отстъпи.
— Ако се държат заедно, ще бъде принуден да го направи.
— Не знам вече какво да мисля. — Макайвър посочи с палец през прозореца към пешеходците, щъкащи насам-натам.
— Изглежда, мислят, че всичко по света е наред. Джамиите са претъпкани, навсякъде масови демонстрации в подкрепа на Хомейни, Зелените ленти се борят безстрашно с левичарите, които се бият също толкова безстрашно. — Той се изкашля, гърдите му изхриптяха. — Нашите работодатели… е, те просто ми подхвърлят обикновените персийски ласкателства и любезности и никога не знаеш какво мислят в действителност. Сигурно е само, че искат да ни изгонят. — Той се отклони към тротоара, за да избегне челен удар с идващата отсреща кола, влязла в тяхното платно. Беше надула клаксона и караше прекомерно бързо по заснежената улица.