— Благодаря ви, благодаря, че ни помогнахте, ага — викна той през прозореца, мъчейки се да надвика шума. Колата беше стара и раздрънкана, вътре се бяха натъпкали още четирима души.
Мъжът свали стъклото.
— Моллата попита има ли някой, който да знае английски, аз помагах на него, не на вас — каза той и устата му се разкриви. — Ако не бяхте дошли в Иран да се перчите с материалното си положение, тези глупави младежи нямаше да се изкушат и да ви нападнат.
— Съжалявам, аз просто исках да ви благо…
— И ако не бяха също толкова отвратителните ви филми и телевизия, които превъзнасят безбожните ви улични гангстери и бунтовните ви училища, които шахът внесе по повеля на господарите си, за да корумпира нашата младеж, включително и моя син, и моите ученици — тези бедни глупаци щяха да се подчиняват на закона. По-добре се махайте, преди да са ви хванали и вас в нарушение на закона. — Той вдигна прозореца и сърдито наду клаксона.
В апартамента на Локхарт: 2,37 следобед.
Саяда почука леко на външната врата. Носеше фередже и изпоцапан чадор. Отвътре й отговориха със серия от почуквания. Тя почука пак — четири пъти бързо и още веднъж. Вратата рязко се открехна, Тимур се показа с насочен към нея пистолет и тя се засмя.
— Не се ли доверяваш вече на никого, мили? — попита тя на арабски с палестински диалект.
— Не, Саяда, даже и на теб — отговори той и едва когато се увери, че забулената жена наистина е Саяда Бертолин и че е сама, отвори вратата по-широко, а тя смъкна фереджето и кърпата и се хвърли в обятията му. Той затвори вратата с ритник и отново я заключи.
— Даже и на теб! — повтори той и я целуна жадно. — Закъсня.
— Дойдох навреме. Ти си подранил. — Тя отново се засмя, отскубна се от прегръдките му и му подаде чантата. — Тук са около половината, утре ще донеса останалите.
— Къде са другите?
— В гардероба на Френския клуб. — Саяда Бертолин свали чадора си и се преобрази. Отдолу носеше подплатено скиорско яке и топло кашмирено поло, карирана пола, дебели чорапи и високи кожени ботуши.
— Къде са останалите? — попита тя. Очите му се усмихнаха.
— Отпратих ги.
— Иска ти се да се любим, а? Кога ще се върнат?
— Към залез-слънце.
— Чудесно. Първо ще си взема един душ — топла ли е още водата?
— О, да, и парното е включено, и електрическото одеяло. Какъв лукс! Локхарт и жена му са знаели как да живеят. Това е истинска — как е думата на френски? — а, да, garconniere на паша.
Смехът й го стопли.
— Нямаш представа какво удоволствие е горещият душ, мили, много по-хубаво нещо от ваната — да не говорим за останалото. — Тя седна на един стол, за да изуе ботушите ри. — Само че не Локхарт, а старият развратник Яред Бакраван знаеше как да живее — първоначално този апартамент беше предназначен за любовницата му.
— За теб ли? — попита той без злоба.
— Не, мили, той си падаше по млади, много млади. Аз не съм любовница на никого, даже и на съпруга ми. Шаразад ми го каза. Старият Яред умееше да се наслаждава на живота, жалко, че нямаше късмет и умря.
— Той служеше на целта си.
— Това не е изход за такъв мъж. Глупаво беше!
— Той беше прочут лихвар и поддръжник на шаха, въпреки че бе много щедър към Хомейни. Беше престъпил законите на Бога и…
— Законите на фанатиците, мили, на фанатиците — както ние сега нарушаваме всякакви закони, а?
Тя стана и леко го целуна, мина по мекия килим в коридора, пресече спалнята на Шаразад и Локхарт и влезе в луксозната, покрита с огледала баня, пусна душа и постоя, докато чакаше водата да се стопли.
— Винаги съм обичала този апартамент.
Той се облегна на вратата.
— Моите шефове ти благодарят, че им го предложи. Как мина демонстрацията?
— Ужасно. Мъжете са такива животни, сипеха ругатни и мръсотии, размахваха срещу нас разголените си членове и всичко това само защото искаме да сме поне малко равни, да се обличаме, както ни харесва, да се опитаме да бъдем красиви за краткото време, през което сме млади.
Тя отново опита с ръка водата, дали е достатъчно топла.