— Вашият Хомейни ще трябва да отстъпи.
Той се разсмя.
— Никога. И само някои от тях са животни, Саяда, другите просто не знаят нищо по-добро. Къде е твоята цивилизована палестинска търпимост?
— Вашите мъже тук я набутаха в клозетната яма, Тимур. Ако беше жена, щеше да разбереш.
Тя отново опита водата и почувствува, че се затопля.
— Време е да се връщам в Бейрут — не мога да се почувствувам чиста тук. Не съм се чувствала чиста от месеци.
— И аз ще се радвам да се върна. Войната тук свърши, но не и в Палестина, Ливан и Йордания — там са им необходими обучени бойци. Има достатъчно евреи за убиване, трябва да отхвърлим проклятието на ционизма и да завладеем отново Свещените места.
— Радвам се, че ще се върнеш в Бейрут — каза тя. Очите й го приканваха. — На мен също ми наредиха да се прибирам вкъщи. След около две седмици, което идеално ме устройва, защото ще мога да взема участие в още демонстрации. Планираният за четвъртък протестен митинг ще бъде най-големият досега.
— Не мога да разбера защо се вълнуваш толкова. Иран не е твой проблем и всичките ти протести и демонстрации няма да постигнат нищо.
— Грешиш. Хомейни не е глупав. Аз участвам в тях по същите причини, поради които работя за ООП — за дома ни, за равенство на палестинската жена, както и… да, за жените навсякъде. — Кафявите й очи изведнъж пламнаха — никога досега не му беше изглеждала толкова красива. — Жените протестират, мили мой… и в името на Бога на коптите, Единствения Бог, и на твоя Маркс-Ленин, който ти тайно почиташ. Дните на мъжкото господство свършиха!
— Съгласен съм — той се усмихваше. Тя също се засмя с него.
— Ти си шовинист — ти, който уж мислиш различно.
Температурата на водата беше идеална. Тя свали скиорското си яке.
— Хайде да се изкъпем заедно.
— Добре. Кажи ми за документите.
— После.
Тя се съблече без стеснение, както и той, и двамата бяха възбудени, но търпеливи. Отдавна бяха любовници — от три години, още в Ливан и Палестина, и тук, в Техеран. Той я насапуниса, тя него също и започнаха да си играят един с друг, играта им постепенно ставаше все по-интимна и по-чувствена, и по-еротична, докато накрая тя изстена и извика, а после, в момента, когато той проникна в нея, се сляха напълно, сега вече още по-неудържими, достигайки заедно върховния миг… По-късно лежаха един до друг спокойно в леглото, електрическото одеяло ги топлеше.
— Колко е часът? — попита тя сънено с дълбока въздишка.
— Време е за любов.
Тя посегна и го докосна, и той се сви неподготвен. Отдръпна се, после хвана ръката й и я притисна.
— Още не, даже и с теб, моя любов! — прошепна тя, притихнала доволно в прегръдките му.
— Пет минути.
— Не в следващите пет часа, Тимур.
— Един час…
— Два — каза тя с усмивка. — След два часа ти ще си готов отново, но тогава аз вече няма да съм тук — ще трябва да легнеш с някоя от твоите войнишки курви. — Тя потисна една прозявка, след това се протегна като котка.
— О, Тимур, ти си чудесен любовник, чудесен… — Ушите й доловиха шум. — Това душът ли е?
— Да, оставих го да тече. Какъв лукс, а?
— Да, да, така е, но и разточителство.
Тя се измъкна от леглото и затвори вратата на банята, използува бидето, после влезе под душа и запя, миейки косата си, после обви една кърпа около себе си, изсуши си косата с електрическия сешоар и когато се върна, очакваше да го намери заспал след преживяното удоволствие.
Но той не спеше. Лежеше с прерязано гърло, одеялото, което го покриваше наполовина, беше просмукано от кръв, а отрязаните му гениталии бяха прилежно поставени на възглавницата до него. Имаше и двама мъже — стояха и я наблюдаваха. И двамата бяха въоръжени, а пистолетите им имаха заглушители. През отворената врата на спалнята тя видя още един, на пост до външната врата.
— Къде са останалите документи? — попита единият от мъжете на английски с особен акцент. Пистолетът му беше насочен към нея.
— Във… във Френския клуб.
— Къде във Френския клуб?
— В един гардероб. — Тя беше работила прекалено дълго в нелегалност в ООП, беше прекалено опитна в живота, за да се паникьосва. Пулсът й беше спокоен и тя се опитваше да прецени какво да направи, преди да умре. Имаше нож в дамската си чанта. Когато дойде, я беше оставила на нощното шкафче, а сега чантата лежеше захвърлена на леглото, съдържанието й беше изсипано и ножът го нямаше. Никакво оръжие близо до нея, за да й помогне. Нищо, освен време — на залез-слънце щяха да се върнат останалите. Но залез-слънце беше още далеч.