— В женското отделение — добави тя.
— В кой гардероб?
— Не знам — няма номера, обикновено всичко ценно се предава на служителката, името се вписва в една книга, която тя после парафира, и се получава обратно при поискване, но само лично.
Мъжът погледна въпросително към другия, който му кимна. И двамата бяха с тъмна кожа и очи, с мустаци и тя не можеше да определи акцента. Биха могли да бъдат иранци, араби или евреи, и от много други места, от Египет до Сирия или на юг до Йемен.
— Облечи се. Ако се опиташ да правиш номера, няма да идеш в ада безболезнено като този мъж — той дори не се събуди. Ясно ли е?
— Да. — Саяда започна да се облича. Нарочно не се опита да се прикрие. Мъжът стоеше до вратата и внимателно я наблюдаваше — не тялото й, а ръцете.
„Професионалисти са“ — помисли си тя отчаяно.
— Откъде взе документите?
— От един човек. Не съм го виждала преди…
— Стига! — Думата я преряза като острие, въпреки че беше изречена меко. — Ако се опиташ пак да ни излъжеш, ще отрежа това красиво зърно и ще те накарам да го изядеш, Саяда Бертолин. Една лъжа за опит се прощава, но не и повече. Продължавай.
Страхът й се надигна.
— Казва се Абдула бин Сиба и тази сутрин дойде с мен до старото жилище близо до университета. Заведе ме до апартамента и търсихме там, където ни бяха наредили, и…
— Кой ти нареди?
— Гласът. Гласът по телефона — познавам го само като глас. От… от време на време той ми звъни и ми дава специални инструкции.
— Как го познаваш?
— По гласа, разбира се, и винаги има код. — Тя нахлузи пуловера през главата си и вече бе напълно облечена, оставаха й само ботушите. Автоматичният пистолет със заглушителя не трепна. — Кодът е, че той винаги споменава по някакъв начин предишния ден през първите пет минути, без значение, кой е денят.
— Продължавай.
— Търсихме под дъските на пода и намерихме материалите. Писма, папки, разни книги. Аз ги сложих в чантата си, отидох във Френския клуб и… и после, понеже закопчалката на чантата се счупи, оставих половината там и дойдох тук.
— Къде се срещна с Димитрий Язернов?
— Не съм се срещала с него. Казаха ми само да отида там с Абдула и да се уверя, че никой не ме наблюдава, да намеря документите и да ги дам на Тимур.
— Защо на Тимур?
— Не съм питала. Никога не питам.
— Разумно. Какво ще кажеш за Тимур?
— Не знам точно, освен че… той беше иранец, обучен от ООП за борец за освобождение.
— От кой отдел?
— Не знам. — Зад мъжа се виждаше спалнята, но тя се стараеше да не гледа към леглото и към този мъж, който знаеше прекалено много. От разпита й стана ясно, че може да са агенти на САВАМА, КГБ, ЦРУ, М-16, Израел, Йордания, Сирия, Ирак, даже и на екстремистките групи от ООП, които не признаваха Арафат за водач — всички те биха желали да притежават съдържанието на сейфа на американския посланик.
— Кога се връща французинът, твоят любовник?
— Не знам — отвърна тя веднага, давайки израз на изненадата си.
— Къде е той сега?
— В базата в Загрос. Казва се Загрос Три.
— Къде е пилотът Локхарт?
— Мисля, че е също в Загрос.
— Кога ще се върне тук?
— Имате предвид тук, в този апартамент? Не мисля, че някога ще се върне.
— А в Техеран?
Очите й се насочиха към спалнята, колкото и да се стараеше да я отбягва, и тя видя Тимур. Стомахът й се разбунтува, тя се хвърли към тоалетната и повърна. Мъжът я наблюдаваше безчувствено, доволен, че е пречупил една от бариерите й. Той беше свикнал с тела, реагиращи от само себе си на ужаса. Но дори и сега пистолетът му не я изпускаше и той я наблюдаваше внимателно да не направи някой номер.
Когато спазъмът й премина, тя изплакна устата си, опитвайки се да преодолее повдигането, ругаейки Тимур за глупостта му да изпрати другите навън. „Глупак! — й се искаше да извика, глупаво беше, че ги отпрати, когато си заобиколен от врагове и от дясно, и от ляво, и в центъра! Да не би някога да съм се притеснявала да се любя, когато има хора наоколо, стига вратата да е затворена.“