Тя се опря на тоалетната чиния и загледа враговете си.
— Първо ще отидем във Френския клуб — нареди мъжът. — Ще вземеш останалите материали и ще ми ги дадеш. Ясно ли е?
— Да.
— Отсега нататък ще работиш за нас. Тайно. Ще работиш за нас. Съгласна ли си?
— Имам ли избор?
— Да. Можеш да умреш. Мъчително. — Устните на мъжа се присвиха още повече, очите му станаха като на влечуго. — А след като умреш, ще се погрижим за едно дете на име Ясар Биалик.
Лицето й побеля.
— А, добре! Значи си спомни за малкия си син, който живее в семейството на чичо ти, на улицата на търговците на цветя в Бейрут? — Мъжът се втренчи в нея, после попита: — Е, какво, съгласна ли си?
— Да, да, разбира се — отвърна тя отпаднало. „Невъзможно е да знаят за скъпия ми Ясар, даже мъжът ми не зн…“
— Какво се случи с бащата на детето?
— Той… той беше убит…
— Къде?
— На… на Голанските възвишения.
— Тъжно е да загубиш съпруг само няколко месеца след сватбата — рече мъжът. — На колко години беше тогава?
— Седем… седемнадесет.
— Паметта не ти изневерява. Добре. Ако избереш да работиш за нас, ти, твоят син, чичо ти и семейството му ще бъдете в безопасност. Ако не ни се подчиняваш напълно или се опиташ да ни предадеш, или да се самоубиеш, момчето Ясар ще престане да бъде мъж и да вижда. Ясно ли е?
Тя кимна безпомощно. Лицето й беше посивяло.
— Ако ние умрем, други ще се погрижат да отмъстят за нас. Не се съмнявай в това. Е, сега какво избираш?
— Ще ви служа — и ще се постарая да спася сина си и да отмъстя, но как, как, как?
— Добре, ще ни служиш в името на очите, топките и члена на сина ти!
— Да, мо… моля ви, на кого… на кого служа?
И двамата мъже се усмихнаха. После мъжът с пистолета каза сериозно:
— Никога повече не питай и не се опитвай да разбереш. Ще ти кажем, когато е необходимо и ако е необходимо. Ясно ли е?
— Да.
Мъжът с пистолета развъртя заглушителя и го прибра заедно с оръжието в джоба си.
— Искаме веднага да научим кога се връщат — или французинът, или Локхарт. Твоята задача е да го разбереш. Както и колко хеликоптера имат тук, в Техеран и къде. Ясно ли е?
— Да. Как да се свържа с вас?
— Ще ти дадем телефонен номер. — Очите му помътняха още повече. — Само на теб. Разбра ли?
— Да.
— Къде живее Армстронг? Робърт Армстронг.
— Не знам. — През ума й премина предупредителен сигнал. Говореше се, че Армстронг е обучен убиец, нает от М-16.
— Кой е Толбът?
— Толбът? Служител в британското посолство.
— Какъв служител? Какво работи?
— Не знам. Просто служител.
— Някой от тях любовник ли ти е?
— Не. Те… те ходят понякога във Френския клуб. Просто сме познати.
— Ще станеш любовница на Армстронг. Ясно ли е?
— Аз… ще опитам.
— Имаш две седмици. Къде е жената на Локхарт?
— Мисля… мисля, че е в семейната къща на Бакраван, близо до пазара.
— Ще разбереш със сигурност. И вземи ключ от входната врата.
Мъжът видя, че очите й просветват, и скри учудването си. „Ако това противоречи на скрупулите ти, не обръщай внимание“ — помисли си той. — Вземи си палтото, тръгваме веднага.
Докато преминаваше през спалнята към външната врата, коленете й трепереха.
— Чакай. — Мъжът напъха съдържанието обратно в чантата й и после, като че ли се сети в последния момент, небрежно уви онова, което беше на възглавницата, в една от книжните й кърпички и също го сложи вътре.
— Да ти напомня да се подчиняваш.
— Не, моля ви! — Сълзите й потекоха. — Не мога, само това не…
Мъжът тикна чантата в ръцете й.
— Тогава го хвърли.
Нещастна тя се дотътри до банята и го изхвърли в клозета, и отново й се повдигна, повече отпреди.
— Побързай.
Когато отново дойде на себе си, тя го погледна.
— Когато… когато се върнат останалите и открият… ако не съм тук, те… те ще разберат, че… че съм част от онези, които… които са направили това, и…
— Разбира се. За глупаци ли ни мислиш? Мислиш ли, че сме сами? В момента, в който се върнат, те ще са мъртви. И това място прочистено.
В апартамента на Макайвър: 4,20 следобед.