— Трябва да отида до едно място близо до британското посолство. Далеч ли е оттук?
— Не, можем да ви закараме, ако искате. — Гавалан погледна Макайвър. — Мак, хайде да тръгваме… може би ще успея да хвана Толбът. Ще имаме време да се върнем, за да видим Азадех и Ногър, ако е тук.
— Добра идея.
— Може ли това да стане сега? Съжалявам, но се страхувам, че ще заспя отново, ако не го направя.
Гавалан стана и облече тежкото си палто.
— Ще ви дам на заем едно палто и някакви ръкавици — каза на Рос Петикин. Видя как очите му се стрелнаха към коридора. — Да събудя ли Азадех?
— Не, благодаря. Ще… просто ще надникна.
— Втората врата вляво.
Те го проследиха с поглед как върви по коридора, стъпките му бяха безшумни като на котка, как тихо отвори вратата, застана за миг на прага, после затвори отново. Рос взе пушката си и двете кукрита, своето и на Гуенг. Помисли за момент, после постави своя нож на камината.
— В случай, че не се върна — каза той, — кажете й, че това е подарък, подарък за Ерики. За Ерики и за нея.
47
В двореца на хана: 5,19 следобед.
Вцепененият каландар на Абу Мард стоеше на колене.
— Не, не, Ваше височество, молла Махмуд ни заповяда, кълна се…
— Той не е истински молла, кучи сине, всички знаят това! За Бога, вие… вие сте се гласели да замервате с камъни дъщеря ми! — крещеше ханът. Дишаше тежко, конвулсивно, лицето му беше станало на петна. — Вие сте се осмелили! Вие сте се осмелили да пребиете моята дъщеря с камъни?!
— Той беше, Ваше височество — прошепна каландарът, — моллата го реши, след като я разпита и тя призна изневярата със саботьора.
— Ти, кучи сине! Ти подстрекаваше и активно подпомагаше този лъжемолла… Лъжец! Ахмед ми разказа какво се е случило! — Ханът се подпря на възглавниците на леглото си. Зад него стоеше телохранителят му. Ахмед и другите стражи бяха обградили плътно каландара. Нажуд, най-голямата му дъщеря, и Айша, младата му съпруга, седяха отстрани, опитващи се да скрият ужаса си пред неговата ярост и вцепенени от страх, че той може да я прехвърли върху тях. На колене до прага, все още в изпоцапаните от пътуването дрехи и разтреперан от страх стоеше Хаким, братът на Азадех, който току-що беше пристигнал; по нареждане на хана беше натикан тук под стража и слушаше с тиха ярост Ахмед, който обясняваше какво се беше случило в селото.
— Ти, кучи сине — развика се отново ханът, пръскайки слюнка. — Ти си позволил… ти си позволил на онова куче, саботьора, да избяга… ти си позволил да я повлече със себе си… ти си подслонил саботьора, а после… после се осмеляваш да съдиш един от моето… моето семейство и си щял да я пребиеш с камъни… без да поискаш моето одобрение?
— Моллата беше! — завика каландарът. — Моллата!…
— Затвори му устата.
Ахмед го удари силно по едното ухо и за момент го зашемети. После грубо го блъсна пак на колене и изсъска:
— Кажи само още една дума и ще ти отрежа езика.
Ханът се опитваше да си поеме дъх.
— Айша, дай ми… дай ми едно от онези… онези хапчета…
Тя се засуети, все още на колене, отвори флакона, сложи ханче в устата му и я избърса вместо него. Ханът задържа хапчето под езика си, както му беше казал докторът, и в следващия момент спазъмът премина, кънтежът в ушите му отслабна и стаята престана да се люлее. Кървясалите му очи се върнаха отново върху стареца, който скимтеше и се тресеше неудържимо.