— Защо?
Хашеми премрежи очи и погледна Армстронг, но не прочете в погледа му скрито коварство.
„Знаеш твърде много тайни, Робърт, знаеш за записите на Ракоци, но най-лошото е, че знаеш всичко за моята «Група Четири» и че помогнах на Джанан да отиде в ада, където скоро ще го придружи ханът, което се полага и на Толбът след някой друг ден, и на теб, стари приятелю, в удобен момент. Трябва ли да ти казвам, че Пахмуди нареди да се накаже Толбът за престъпленията му срещу Иран? Трябва ли да ти казвам, че съм щастлив да направя тази услуга? От години желая отстраняването на Толбът, но така и не се осмелих да тръгна срещу него сам. Сега вината е на Пахмуди, Господ да го изгори дано, и така още един досадник ще се махне от пътя ми. А, да, и самият Пахмуди през идущата седмица — но ти, Робърт, ти си избраният за това убиец, вероятно за да изчезнеш. Не си струва да използвам някои от моите истински убийци за Пахмуди.“ Той ликуваше вътрешно, докато се тътреха надолу по склона, без да чувствува студа, без да се тревожи, че Мжитрик не пристигна. „Имам по-важни грижи — мислеше си той. — На всяка цена трябва да запазя моите убийци от «Група Четири» — моята гаранция за земен рай и власт дори над самия Хомейни.“
— Пахмуди е единственият, който може да е наредил освобождаването на Ракоци — продължи Хашеми. — Скоро ще разбера защо и къде е той. Или е в съветското посолство, което е тяхната защитна крепост, или в следствения затвор на САВАМА.
— Или на безопасно място извън страната.
— Тогава сигурно е мъртъв вече — КГБ не търпи предателите. — Хашеми се усмихна язвително. — На какво се обзалагаш?
Армстронг замълча за момент, объркан от необичайния за Хашеми въпрос. Фазир не одобряваше хазарта, както и той самият. Така. Последният път, когато беше заложил, беше в Хонконг през шестдесет и трета, с пари от подкуп, които бяха сложили в чекмеджето на бюрото му. Четиридесет хиляди хонконгски долара — около седем хиляди американски по това време. Против всичките си принципи беше взел подкупа, наричан там „благоуханно ласкателство“, от чекмеджето и го беше заложил същия следобед на конните надбягвания — безумен опит да си възвърне загубите от хазарта на коне и борсата.
Това бяха единствените пари от подкуп, които бе взимал през всичките осемнадесет години служба, въпреки че такива винаги му се предоставяха, предлагани с готовност и в изобилие. Онзи следобед беше спечелил огромна сума и беше върнал парите още преди дарителят — един полицейски сержант, да е забелязал, че са докосвани, и му останаха повече от достатъчно, за да изплати дълговете си. Въпреки това беше отвратен от себе си и ужасен от глупостта си. Никога повече не заложи, нито пък докосна пари от подкуп отново, въпреки че често имаше възможност.
„Ти си страхотен глупак, Робърт — биха казали някои от колегите му. — Малко лесни парици за пенсия няма да ти навредят.“
„Пенсиониране? Какво пенсиониране? Господи, двадесет години полицай в Хонконг, честно и стриктно, единадесет години тук, по същия начин, да помагам на тези кръвожадни глупаци, и всичко е толкова гадно и безнадеждно! Благодаря на Бога, че няма за кого да се безпокоя, освен за себе си, вече нямам жена, нито деца, нито близки, сам съм. Ако хвана проклетия Суслов, който ще ме отведе до един от нашите високопоставени долни предатели, всичко това ще си е струвало усилията.“
— И аз като теб не обичам да се обзалагам, Хашеми, но ако обичах… — Той спря и предложи пакета си с цигари, запалиха. Димът се смеси със студения въздух и се очерта ясно в гаснещата светлина. — … ако обичах, бих заложил на това, че Ракоци е бил пишкешът на вашия Пахмуди за някой съветски шеф, просто за по-сигурно.
Хашеми се засмя.
— С всеки изминат ден все повече заприличваш на иранец. Ще трябва да съм по-предпазлив. — Вече бяха почти до колата и помощникът му излезе да му отвори задната врата. — Отиваме право при хана, Робърт.
— А шевролета?
— Ще оставим други да го проследят, искам първо да стигна до хана. — Лицето на полковника потъмня. — Просто за да се уверя, че предателят е по-скоро от наша страна, а не от тяхна.
48
Въздушната база Ковис: 6,45 вечерта.
Старк изумено се втренчи в Гавалан.
— „Вихрушка“ след шест дни?
— Боя се, че е така, Дюк. — Гавалан дръпна ципа на парката си и окачи шапката си на закачалката в коридора. — Исках да ти го кажа лично, съжалявам, това е.