Двамата бяха в бунгалото на Старк. Фреди Еър пазеше отвън, за да са сигурни, че никой не ги подслушва.
— Чух сутринта, че на всичките ни хеликоптери ще бъде забранено да летят в очакване на национализацията. Имаме шест дни да планираме и изпълним „Вихрушка“ — ако я направим. Това ще рече, до следващия петък. Събота вече ще бъде време назаем.
— Господи! — Старк разсеяно дръпна ципа на пилотското си яке и затрополи към бюфета, ботушите му оставяха диря от сняг и водни капчици по килима. В дъното на най-долното чекмедже беше последната му бутилка бира. Той я отвори, отля половината в чаша и я подаде на Гавалан.
— Наздраве! — Отпи от бутилката и седна на канапето.
— Наздраве.
— Кой участва, Анди?
— Скраг. Все още не знам за останалите му момчета, но утре ще науча. Мак трябва да дойде с графика и цялостен план от три фази, пълен с пропуски, но възможен. Да речем, че е възможен. А какво става с теб и твоите момчета?
— Какъв е планът на Мак?
Гавалан му разказа.
— Прав си, Анди. Пълен е с пропуски.
— Ако ти трябваше да организираш бягството, как би го направил оттук — при най-дългите разстояния и най-големите трудности?
Старк отиде до летателната карта на стената и посочи линията, която вървеше от Ковис до едно кръстче на няколко мили в Залива, обозначаващо петролна сонда.
— Тази сонда се казва Флотсам, една от редовните ни — каза той и Гавалан забеляза колко суров бе станал гласът му. Ще са ни необходими около двадесет минути, за да стигнем брега, и още десет до клизмата. Аз ще съм складирал гориво на брега, близо до тази точка. Мисля, ме може да се направи, без да предизвика прекалено много подозрения — там са само пясъчни дюни, на цели километри няма никакви жилища, често ходехме там на пикник. Едно „аварийно“ приземяване за проверка на оборудването преди излитане над морето няма да заинтригува тези от радара толкова много, макар че стават все по-подозрителни с всеки изминат ден. Ще трябва да складираме по два четиридесетгалонови бидона на хеликоптер, които ще стигнат да прелетим Залива, и ще трябва да зареждаме във въздуха.
Беше почти мръкнало. Прозорците гледаха към пистата и отвъд нея — към военновъздушната база. 125 беше паркиран на стоянката в очакване да пристигне цистерната. Беше заобиколен от досадни, нервни Зелени ленти. При положение, че имаха разрешение за излитане за Ал Шаргаз с предимство, зареждането не беше действително необходимо, но Гавалан беше поръчал на Джон Хог да го поиска, което да му даде повече време със Старк. Другите двама пасажери, Арбъри и Дибъл, изпратени в отпуск след бягството им от Табриз, бяха натъпкани между кафезите с резервни части, набързо пакетирани и надписани на английски и фарси: „За незабавна поправка и връщане в Техеран“, и не получиха разрешение да слязат на земята дори да се разтъпчат. Както и пилотите, освен за наземна проверка и за да контролират зареждането, когато пристигне цистерната.
— За Кувейт ли мислиш? — попита Гавалан, нарушавайки мълчанието.
— Да. Кувейт ще е най-добре, Анди. Ще трябва да заредим там и след това да продължим по брега до Ал Шаргаз. Ако питаш мен, бих складирал повече гориво за спешни случаи. — Старк посочи мъничкото петънце на един остров край Саудитска Арабия. — Тук би било добре — по-добре ще е да сме извън територията на Саудитска Арабия, без да казваме какво ще правим. — Той внимателно се взираше в разстоянията. — Островът се казва Джелет, Крастава жаба, и името му пасва идеално. Няма къщи и въобще нищо, но пък има голям риболов. Ние с Мануела ходихме там веднъж-дваж, когато бях базиран в Бахрейн. Аз бих складирал горивото там.
Той свали пилотското си кепе, изтри капчиците от челото си и после пак си го сложи. Лицето му беше по-набръчкано и уморено от обикновено — всички полети бяха по-трудни от обикновено, анулирани и отново разрешавани и после пак анулирани, Есвандиари беше по-противен от обикновено, всички бяха изнервени и раздразнителни, нямаше поща, нито връзка с дома цели седмици. Повечето от хората му, в това число и той, бяха без отпуска и смяна. После допълнителните усложнения с пристигащия персонал и самолетите от Загрос Три… и какво да прави с тялото на Ефър Джордан, когато пристигне утре?
Това беше първият въпрос на Старк, когато се срещнаха с Гавалан на стълбичката на 125.
— Заел съм се с това, Дюк — каза Гавалан с усилие. Вятърът беше десет възела и беше мразовито. — Получих разрешение за 125 да се върне утре и да вземе ковчега. Ще го изпратя обратно в Англия с първия възможен полет. Ужасно. Ще се срещна с жена му веднага щом се върна и ще направя каквото мога.