— Благодаря — отвърна Гавалан със задоволство. — Благодаря. Спомена ли за „Вихрушка“ на Том Локхарт, когато беше тук?
— Разбира се. Каза да го изключим, Анди.
— О! — приятното усещане изчезна. — Туйто. Ако той остане, ние не можем да продължим.
— Той тръгва, Анди, независимо дали му харесва, или не — каза Старк. — Той е осъден — със или без Шаразад. В това е трудността, със или без. Той не може да избегне НВС, Валик и Исфахан.
— Предполагам, че си прав. Нечестно е, нали?
— Да. С Том всичко е наред, в края на краищата той ще разбере. Не съм така сигурен за Шаразад.
— Опитахме с Мак да се видим с нея в Техеран. Отидохме до дома й и чукахме поне десет минути. Никой не отвори. Вчера Мак пак ходи. Може би просто не отварят вратата.
— Не е присъщо на иранците. — Старк свали пилотското си яке и го закачи в малкия коридор. — Щом Том се върне утре, ще го изпратя в Техеран, ако е още светло — най-късно в понеделник сутринта. Щях да изясня това с Мак довечера при редовния ни разговор.
— Добра идея. — Гавалан премина на следващия проблем. — Проклет да съм, ако знам какво всъщност да направя за Ерики. Срещнах се с Толбът и той обеща да види какво може да направи, после отидох във финландското посолство и се срещнах с първия секретар Толонен, и му разказах и на него. Той изглеждаше много загрижен — и точно толкова безпомощен. „Това е твърде дива страна и границата е толкова непостоянна, колкото и размириците, метежите и сраженията, които продължават там. Ако КГБ е замесено…“ — и млъкна, Дюк, просто ей така, „ако КГБ е замесено…“
— А Азадех? Не може ли нейният баща, ханът, да помогне?
— Изглежда, е имало голям скандал. Тя беше потресена. Помолих я да забрави иранските си документи, да се качи на 125 и да чака Ерики в Ал Шаргаз, но тя сякаш не ме чу. Азадех няма да мръдне, докато Ерики не се появи. Изтъкнах й, че ханът е самият закон — той може да стигне до Иран и да я отвлече отново много лесно, ако поиска. А тя отговори: „Иншаллах.“
— С Ерики всичко ще бъда наред. Бас държа — уверено каза Старк. — Неговите древни богове ще го пазят.
— Да се надяваме. — Гавалан беше останал с парката си. Въпреки това му беше студено. През прозореца успя да види, че зареждането още продължава. — Какво ще кажеш за чаша чай, преди да тръгна?
— Разбира се. — Старк отиде в кухнята. Над мивката имаше огледало, а над газовата печка насреща — стар, овехтял гоблен, поставен в рамка, който един техен приятел беше дал на Мануела като сватбен подарък в църквата. „И да го зачукате хубаво“ — така им беше казал… Той се усмихна, спомняйки си как се смяха тогава, после забеляза в огледалото отражението на Гавалан, който седеше умислен пред картата.
„Сигурно съм полудял — помисли си той. — Съсредоточи се върху шестте дни и двата хеликоптера. Как, по дяволите, да очистим базата и при това да се запазим като цяло, защото Анди е прав, че по един или друг начин тук с нас е свършено. Трябва да съм луд да стана доброволец. Но какво, по дяволите? Не можеш да поискаш някой от хората ти да се отзове доброволно, ако ти самият не го направиш. Да, но…“
Входната врата се отвори и Фреди Еър докладва тихо:
— Новият шеф идва насам с един от Зелените ленти.
— Влез, Фреди, и затвори вратата — нареди Старк. Зачакаха мълчаливо. Чу се заповедническо чукане. Той отвори вратата, видя арогантната, подигравателна усмивка на Есвандиари и разпозна веднага младия иранец от хората на молла Хусаин — един от членовете на комитета при разпита му.
— Салаам — поздрави той любезно.
— Салаам, ага — отвърна младежът с плаха усмивка. Беше с мътни напукани очила, износени дрехи и М-16 в ръце.
Внезапно съзнанието на Старк се задръсти и той се чу да казва:
— Мистър Гавалан, мисля, че познавате новоизпечения шеф.
— Името ми е Есвандйари — господин Есвандиари! — натърти иранецът гневно. — Колко пъти трябва да ви се казва? Гавалан, ще подпомогнеш страшно много дейността ви, ако се отървеш от този човек, преди да сме го изхвърлили като нежелан.
При тази грубост Гавалан пламна.
— Е, чакайте малко, капитан Старк е най-добрият капи…
— Ти си перко, а също си и кучи син — избухна Старк, свивайки юмруци. Внезапно стана толкова опасен, че Еър и Гавалан се втрещиха, Есвандиари отстъпи крачка назад, а младежът с очилата зина. — Винаги си бил перко и щях да те нарека Есвандиари или с каквото искаш друго проклето име, ако не беше това, което направи с капитан Еър. Ти си кучи син без акъл и трябва да те махнат, защото вече не вършиш работа, и много скоро ще си изкараш боя!