— Идиотски условия — промърмори Локхарт, изтощен също като тях. Прекалено много летателни часове, откакто Зелената лента от комитета беше постановила крайния срок, прекалено много проблеми: блъскане, за да се закрие цялото поле с единадесетте му площадки, бързане до Шираз да вземе Джеспер, превозване на екипажи до Шираз от зори до мрак, на резервни части до Ковис — и трябваше да решава какво да вземе и какво да остави, невъзможно беше да свърши всичко за толкова кратко време. А отгоре на всичко и ударът със смъртта на Джордан и раняването на Скот.
— Точно така. Дръж я там! — извика Джеспер и забърза обратно през снега към кабината. Локхарт го видя как проверява дълбочината и после натисна едно копче. Последва глуха експлозия. От дупката излезе облак дим. Помощникът му веднага нави останалото въже, натисна клиновете на тръбите да се затворят над изкопната дупка и работата беше свършена. „Експлозивният заряд затваря двата капака един към друг — беше му обяснил Джеспер. — Това натиска гумената изолация към металната обшивка и кладенецът е покрит — добра изолация за една-две години. Когато поискате да го отворим, ще дойдем отново с друг специален инструмент, с който ще пробием тапата, и кладенецът ще бъде като нов. Може би.“
Той изтри лицето си с ръкава.
— Да се измитаме оттук, Том!
Той се дотътри до кабината, изключи шалтера, натъпка всичките кабели на компютъра в куфарчето си, затвори и заключи вратата.
— А какво ще стане с всичките съоръжения?
— Те остават. Кабината е добре. Да се качваме. Замръзнал съм като куче. — Джеспер тръгна към 206, паркиран на хеликоптерната площадка.
— Веднага щом се върна в Шираз, ще отида в „Иран Ойл“ и ще ги накарам да вземат разрешение да се върнем и да приберем кабината заедно с другите. Единадесет кабини са огромно капиталовложение, за да ги оставим да си стоят тук, без да работят. В зависимост от времето те могат да издържат около година заключени. Конструирани са така, че да издържат на лошо време, но не и на вандализъм. — Той кимна към руините около тях. — Глупаво е!
— Да.
— Глупаво е! Том, трябваше да видиш директорите от „Иран Ойл“, като им казах, че са ти наредили да напуснеш и че мистър Сера закрива полето. — Светлокосият синеок Джеспер се ухили. — Те заквичаха като заклани прасета и се заклеха, че никакви нареждания на комитета не могат да спрат производството.
— Още не мога да разбера защо те не се върнаха с теб и не отмениха решението на тия копелета.
— Аз ги поканих, а те казаха — следващата седмица. Това е Иран, те никога няма да дойдат. — Той погледна към площадката. — Само този кладенец струва шестнадесет хиляди варела на ден.
Той се настани на лявата седалка до Локхарт, помощникът му, мълчалив бретонец, се качи на задната седалка и затвори вратата. Локхарт пусна отоплението на максимум.
— Следващата сонда е „Мария“, окей?
Джеспер се замисли за момент.
— По-добре да я оставим за накрая. „Роза“ е по-важна. — Той потисна още една прозявка. — Имаме да покрием два кладенеца там и един още работещ. Бедните копелета не са имали достатъчно време да измъкнат около два километра тръби, така че ще трябва да го закрием вътре с тях. Идиотска загуба. — Той закопча предпазния колан и се сгуши по-близо до вентилатора.
— Какво ще стане по-нататък?
— Както обикновено — засмя се младият мъж. — Като поискаш да го отвориш, пробиваме тапата и започваме да ловим тръбите една по една. Бавно, досадно и скъпо. — Още една голяма прозявка. Той затвори очи и почти веднага заспа.
Мимо Сера посрещна 206 на сонда „Роза“. Един 212 също беше кацнал на площадката, двигателят му работеше на малък газ. Пилотираше Жан-Люк. Няколко души товареха багаж и се качваха на борда.
— Buongiorno, Том.
— Здрасти, Мимо. Как е? — Локхарт махна за поздрав на Жан-Люк.
— Това са последните от моите хора, освен разпръснатите, които помагат на Джеспер. — Мимо Сера беше капнал от умора. — Нямаше време да измъкнем тръбите от Трета.
— Няма проблеми — ще я затворим както е.
— Si. — Изморена усмивка. — Помисли колко много пари можеш да изкараш, ако ги измъкнеш.