51
Край Дошан Тапе: 15,30 следобед.
Макайвър шофираше покрай бодливата телена мрежа по празния околовръстен път на военното летище. Амортисьорите бяха разхлабени, а имаше много повече дупки от преди. Единият фар беше напукан и грубо подлепен, червеното стъкло на единия заден стоп липсваше, но двигателят все още издаваше приятен звук и гумите го носеха стабилно по повърхността. Насипи от сняг ограждаха пътното платно. Дори слънчев лъч не проникваше през облачната пелена, която едва ли беше на повече от четиристотин метра и закриваше всичко, освен полите на северните планини. Беше студено и беше закъснял.
От вътрешната страна на предното му стъкло имаше зелен пропуск и забелязвайки го, пъстрата група от Зелени ленти и постът на въздушните сили, разположени около портала, му помахаха и отново се скупчиха около огъня, за да се топлят. Той се отправи към хангара на С-Г. Преди да успее да стигне до него, Том Локхарт излезе през страничната врата, за да го пресрещне.
— Здравей, Мак — поздрави той и бързо се вмъкна в колата. Беше облечен в летателните си дрехи и носеше пилотската си чанта — току-що се беше приземил от Ковис. — Как е Шаразад?
— Съжалявам, че се забавих толкова много, движението беше ужасно.
— Виждал ли си я?
— Не, още не. Съжалявам. — Той забеляза, че Локхарт веднага се напрегна. — Минах отново рано тази сутрин. Някакъв слуга се обади на вратата, но, изглежда, не ме разбра. Ще те закарам там веднага щом мога. — Той отпусна съединителя и зави към портала. — Как беше Загрос?
— Отвратителен, ще ти разкажа след секунда — отговори Локхарт забързано. — Преди да тръгнем, ще трябва да докладваме на командира на базата.
— О, защо? — Макайвър натисна спирачката.
— Не казаха. Оставили са съобщение при секретаря да докладваш на командира, щом пристигнеш. Някакви проблеми?
— Не, доколкото знам. — Макайвър отпусна съединителя и зави обратно. „Сега пък какво ли има?“ — помисли си той, потискайки нетърпението си.
— Би ли могло да е НВС?
— Да се надяваме, че не.
— Какво ти е на колата? Катастрофирал ли си?
— Не, просто няколко улични вандали. — Умът му беше в НВС.
— Всеки ден става по-тежко. Някакви новини от Ерики?
— Нищо. Просто е изчезнал. Азадех е много разстроена — седи по цял ден до телефона в офиса.
— Все още ли е при теб?
— Върна се в апартамента си в събота. Моето жилище… малко е тясно. — Макайвър се отправи към сградите в другия край на пистата, карайки внимателно през отломките от неотдавнашната битка, все още разпръснати наоколо: изгорели камиони, преобърната цистерна, обезобразени от куршумите хангари и сгради.
— Разкажи ми за Загрос. — Той слушаше, без да коментира, докато Локхарт свърши. — Ах, какво копеле!
— Да, но Ничак хан не даде знак да стрелят по мен.
— Или по нас. По дяволите, нищо не можехме да направим. Ако го беше сторил, щеше да мине безнаказано. Дяволски трудно е да опровергаеш номера с „терористите“. Мак, когато се добрахме до Ковис, Дюк и Анди имаха свада с Перкото. — Локхарт му разказа за случая. — Но, изглежда, че тази хитрост свърши работа, защото вчера Дюк и Поп закараха 212 на Руди, а тази сутрин Еко Танго Лима Лима пристигна за тялото на Джордан.
— Ужасно. Чувствам се много отговорен за Ефър.
— Считай, че важи за всички. — Отпред вече се, виждаха сградата на главната квартира и външните й постове. — Всички излязохме и качихме ковчега на борда, младият Фреди изсвири на гайдата си погребална песен, но не можехме да направим кой знае колко повече. Странно, но полковник Чангиз изпрати почетен караул от въздушните сили и ни даде приличен ковчег. Иранците са странни, много невероятно. Изглеждаше, че искрено съжаляват. — Локхарт говореше автоматично, почти болен от напрежение при това разтакаване: трябваше да чака в Ковис, после полет дотук и тормозът от иранския въздушен контрол, после липсата на транспорт и безконечното очакване да пристигне Макайвър, а сега и ново забавяне. Какво се е случило с Шаразад?
Бяха съвсем близо до служебната сграда, която беше подслонила командирската свита и офицерския стол, където в миналото двамата много пъти бяха прекарвали приятно времето си.