— Цитирах Омар Хаям — той й се усмихна.
— Не вярвам на нито една дума! Мисля, че ти си го съчинил. — Тя отвърна на усмивката му, после затули очи от блясъка на втренчения му поглед и отново се загледа в жаравата.
Вечерта след първия протестен поход преди шест дни те дълго бяха разговаряли, обсъждайки революцията и намирайки общото в убийствата на бащите си. И двамата бяха самотни, с нищо неразбиращи майки, които само ридаеха и повтаряха „иншаллах“, без да изпитват нужда от отмъщение. Животът им се бе обърнал с главата надолу, подобно на тяхната родина. Ибрахим не беше вече вярващ — освен в целта и силата на народа, а нейната вяра беше разклатена и тя за първи път си задаваше въпроси, недоумявайки как Бог може да позволи такива злини, които бяха довели до такова критично положение, до покварата на страната и нейния дух.
— Съгласна съм, Ибрахим, ние не сме се отървали от един деспот, за да се сдобием с друг. Ти си прав. Деспотизмът на моллите всеки ден става все по-очевиден — говореше тя. — Но защо Хомейни се противопоставя на правата, които ни даде шахът, на тези съвсем умерени права?
— Те са твои неотменни права като човешко същество и не се дават от шаха или от когото и да било — както тялото ти е твое собствено, а не поле за разораване.
— Но защо се противопоставя имамът?
— Той не е имам, Шаразад, само аятолах, мъж и фанатик. Той прави това, което свещенослужителите са правили винаги през цялата история: използува своята версия на религията, за да упоява хората до безчувственост, да ги държи в зависимост и невежество, за да осигури властта на моллите. Нима той не иска само моллите да отговарят за образованието? Нима не претендираме единствено моллите разбират „закона“? Сякаш единствено те имат цялото познание!
— Никога не съм мислила за това така, аз се примирявах толкова много, прекалено много. Но ти си прав, Ибрахим, ти правиш всичко толкова ясно. Ти си прав, моллите вярват само на това, което е в Корана — като че ли това, което е било подходящо за времето на Пророка, мир на душата му, трябва да се прилага днес. Отказвам да съм крепостник без право да избирам и без право да гласувам.
Намираха толкова много общи области на мислене, той — съвременен университетски възпитаник, тя — с желание да бъде съвременна, но несигурна за своя път. Споделяха тайни и копнежи, разбираха се един друг мигновено, използващи едни и същи нюанси, свързани с едно и също наследство — той толкова приличаше на Карим, сякаш бяха братя.
Тази нощ тя беше спала блажено и на следващата сутрин се беше измъкнала рано, за да се срещнат отново и да пият кафе в едно малко кафене. Сложи си чадора за безопасност и секретност. Смяха се много, с причина и без причина, бяха и сериозни. И двамата чувстваха взаимно привличане и нямаха нужда да говорят за това. Последва вторият протестен поход, по-голям от първия, по-добър и с по-малък отпор.
— Кога трябва да се върнеш, Шаразад?
— Аз… казах на майка, че ще закъснея, че ще отида на гости на една приятелка в другия край на града.
— Сега ще те закарам там, а ти можеш да си тръгнеш бързо и тогава, ако искаш, можем да си поговорим още, или още по-добре — един мой приятел има апартамент и няколко чудесни записа.
Това беше преди пет дни. Понякога приятелят му — друг лидер на студентите от Туде, беше с тях, понякога други студенти, млади мъже и жени, не всички комунисти, но с нови идеи, обменяни свободно, опияняващи идеи за живота, любовта и свободното съществуване. От време на време бяха сами. Божествени дни — дни на походи и на разговори, на смях и слушане на записи, и изпълнени с мир нощи у дома близо до пазара.
Вчера — победа. Хомейни беше омекнал, заяви публично, че жените не са принудени да носят чадори, стига да покриват косите си и да се обличат скромно. Последна нощ на празнуване, танцуване от радост в апартамента, всички бяха млади, прегръщаха се… След това отново прибиране у дома. Но миналата нощ сънищата й бяха само за него и нея заедно. Еротични. Докато лежеше полузаспала тази сутрин, тя хем се страхуваше, хем беше възбудена.
Касетата свърши. Беше една от касетите на „Карпентърс“ — бавна и романтична. Той я обърна и сега слушаха другата страна, дори по-хубава. „Ще се осмеля ли?“ — запита се тя мечтателно, чувствайки погледа му върху себе си. През една пролука в пердетата успя да види, че небето потъмнява.