— Почти е време да вървим — без да мръдне, с трепет в гласа каза тя.
— Джари може да почака — отговори той нежно. Джари, нейната прислужница, беше съучастничка в тайните им срещи.
— По-добре е никой да не знае — беше предупредил той на втория ден. — Дори тя.
— Тя трябва да знае, Ибрахим, иначе аз никога няма да мога да се измъкна сама, никога няма да те видя. Нямам нищо за криене, но аз съм омъжена и това е… — Нямаше нужда да произнася „опасно“. Всеки момент, в който бяха сами, бяха в опасност.
Така че бе вдигнал рамене и се бе помолил на съдбата да я закриля, както правеше той сега.
— Джари може да почака.
— Да, да, тя може, но ние трябва да изпълним няколко поръчки, а моят скъп брат Мешанг няма да чака. — Довечера трябва да вечерям с него и Зара.
Ибрахим се сепна.
— Какво иска той? Да не те подозира?
— О, не, това е просто семейството, само това. — Тя го погледна премаляла. — А твоята работа в Ковис? Ще чакаш ли още един ден, или ще тръгнеш утре?
— Не е спешно — безгрижно отговори той. Беше отлагал и отлагал въпреки предупреждението на контрольора му от Туде, че оставането му в Техеран става опасно.
— Забрави ли какво се случи с другаря Язернов? Чуваме, че е било замесено вътрешното разузнаване. Сигурно са те забелязали около сградата.
— Обръснал съм си брадата, не съм си ходил вкъщи и избягвам Университета. Между впрочем, другарю, по-добре е да не се срещаме за ден-два — мисля, че ме следят. — Той се усмихна, спомняйки си пъргавината, с която другият, поддръжник на Туде от много време, беше изчезнал зад ъгъла.
— Защо се усмихваше, мили мой?
— Нищо. Обичам те, Шаразад — изрече той просто, обхвана гърдите й и я целуна.
Тя отвърна на целувката му, но не напълно. Неговата страст се засили, нейната — също и въпреки че се опитваше да се владее, тя почувствува, че преминава над ръба на пропастта от ласката на ръцете му, от огъня им.
— Обичам те, Шаразад… обичай ме!
Не й се искаше да се дръпне от неговата жар или от ръцете му, нито от притискането на устните му, нито от бумтенето на собственото си сърце. Но го направи, без да знае защо.
— Не сега, мили мой — прошепна тя и спечели време, за да си поеме дъх, а после, когато бумтенето намаля, погледна към него, търсейки очите му. Видя разочарование, но не и гняв.
— Аз не… не съм готова, не за любов, не сега…
— Любовта просто се случва. Ти си в безопасност, Шаразад, твоята любов ще бъде в безопасност с мен.
— Знам, о, да, знам това. Аз… — Тя се намръщи, не разбираше себе си, а само това, че сега не беше моментът. — Трябва да съм сигурна в това, което правя. Сега не съм.
Той поспори със себе си, после се наведе и я целуна, без да й натрапва целувката, съвсем сигурен, че скоро ще бъдат любовници — утре или вдругиден.
— Разумна си както винаги — каза той. — Утре апартаментът ще е на наше разположение. Обещавам. Нека се срещнем както обикновено — кафе на обичайното място.
Стана и й помогна да се изправи. Тя се задържа за него, целуна го и му благодари и той отключи входната врата. Тя мълчаливо се загърна с чадора, целуна го още веднъж и си тръгна, обвита в благоухание. После и това изчезна. Той заключи вратата, върна се в стаята и се обу. Вдигна замислено своята M-16, която стоеше в ъгъла на стаята, и провери затвора и пълнителя. Въпреки очарованието на Шаразад той не си правеше никакви илюзии за реалността и опасностите на своя живот — чакаше го ранна смърт. Вълнението му се разгоря.
„Смърт — помисли си той, — мъченичество. Да дам живота си за справедлива кауза, свободно прегръщайки смъртта, приветствайки я. О, ще го направя, ще го направя! Аз не мога да водя армия, както Повелителя на мъчениците, но мога да въстана срещу сатаните, наричащи себе си молли, и да отмъстя на моллата Хусаин от Ковис за убийството на моя баща в името на фалшиви богове и за оскверняването на революцията на Народа!“
Почувствува нарастващ екстаз, подобно на другия, но по-силен от него.
„Обичам я с цялата си душа, но трябва да тръгна утре. Нямам нужда от бригада с мен, сам ще бъде по-безопасно. Мога лесно да хвана автобус. Трябва да тръгна утре. Трябва, но не мога, все още не. Чак след като се любим…“
Летището на Ал Шаргаз: 6,17 вечерта.
Почти на осемстотин мили на югоизток, от другата страна на залива, Гавалан стоеше на хеликоптерното летище, наблюдавайки захода за кацане на 212. Вечерта беше мека. Слънцето се скриваше зад хоризонта. Виждаше се Жан-Люк в пилотската кабина и един от другите пилоти до него, но не и Скот, както бе мислил и очаквал. Нетърпението му нарасна. Той помаха и щом спирачките задействуваха, нетърпеливо тръгна към вратата на кабината. Тя се отвори и той видя Скот — откопчаваше колана си с една ръка, другата му беше превързана. Лицето му беше бледо и издължено, но, за щастие, невредимо.