— Сине — каза Гавалан. Сърцето му блъскаше от облекчение. Искаше му се да се втурне и да го прегърне, но стоеше на мястото си и чакаше, докато Скот слезе по стъпалата и се озова на пистата до него.
— О, момчето ми, бях толкова разтревожен…
— Не се тревожи, татко. Аз съм много добре, просто много добре. — Скот обгърна, раменете на баща си със здравата си ръка. Успокоителният контакт беше толкова необходим и на двамата, че те забравиха другите.
— Господи, толкова съм щастлив да те видя! Мислех, че днес трябва да си в Лондон.
— Трябваше. Закъснявам с един час. — „Сега мога да се върна, сега, когато ти си в безопасност.“ — Заминавам веднага. — Той избърса една сълза, преструвайки се, че е прах, и посочи спрялата наблизо кола. На волана беше Джени. — Не искам да прекалявам с грижите си, но Джени ще те закара направо в болницата — само рентгенова снимка, Скот, всичко е уредено. Никакво оставане там, обещавам ти. Имаш запазена стая в хотела, непосредствено до моята. Става ли?
— Да, татко. Аз, такова… ще глътна един аспирин. Признавам, че се чувствам зле — адски друсаше по пътя… Ти отлиташ ли? Кога ще се върнеш?
— Веднага щом мога. Утре или вдругиден. Ще ти се обадя утре, става ли?
Скот се поколеба, лицето му се разкриви.
— Би ли могъл… може би… може би, би могъл да дойдеш с мен. Ще ти разкажа за Загрос. Ще имаш ли време?
— Разбира се. Лошо ли беше?
— И да, и не. Всички се измъкнахме, с изключение на Джордан, но той беше застрелян заради мен, татко, той беше… — Сълзи напълниха очите на Скот, въпреки че гласът му остана стегнат и овладян. — Не мога да се справя с това… не мога. — Той избърса сълзите си, измърмори една ругатня и го стисна със здравата си ръка. — Не мога да направя нищо, не… не знам как да…
— Не е твоя вината, Скот — успокои го Гавалан, разкъсван от отчаянието на сина си и уплашен за него. — Хайде, ела. Ние ще… нека да тръгваме.
Обърна се към Жан-Люк и извика:
— Ще заведа Скот за рентгенова снимка и се връщам веднага.
Техеран, в апартамента на Макайвър: 6,35 вечерта.
Чарли Петикин и Паула седяха на сложената за вечеря маса на светлината на свещите, вдигайки тостове с пълни чаши вино. Срещу тях седеше Саяда Бертолин. На масата имаше отворена голяма бутилка „Кианти“ и чинии с италиански салам, едната беше почти изядена. Имаше и огромен резен сирене „dolce latte“, все още недокоснат, и две пресни франзели, които Саяда беше донесла от Френския клуб. Едната също беше почти изядена.
— Може да има и война — бе предупредила тя с пресилена веселост, когато неочаквано пристигна преди половин час, — но каквото и да се случи, французите имат истински хляб.
— Vive la France и viva l’Italia, — беше извикал Петикин. Покани я неохотно, не искаше да дели Паула с никого. Откакто Паула бе приключила с интереса си към Ногър Лейн, той се бе втурнал в пробива на отчуждението им, надявайки се на чудо. — Паула пристигна с полета днес следобед, с контрабанда във всичките си бохчи и с риск за живота си. Не е ли великолепна?
Паула се засмя.
— Казва го заради „dolce latte“, Саяда. Било любимото му сирене.
— А не е ли най-доброто сирене на земята? Не е ли всичко италианско най-доброто на света?
Паула му връчи тирбушона. От погледа на зелено-кафявите й очи го побиха тръпки.
— Наздраве, caro!
— Magnifico! Всички ли млади дами от „Алиталия“ са така внимателни, храбри, красиви, способни, нежни, благоухаещи, обичливи и, ъ-ъ фотогенични?
— Разбира се!
— Присъедини се към празника, Саяда — покани я той. Когато тя се приближи и свещите я осветиха, той я видя по-добре и забеляза, че нещо не е наред. — Добре ли си?
— О, да, нищо, нищо ми няма. — Саяда беше доволна, че може да се прикрие зад светлината на свещите. — Аз… аз няма да остана, аз… просто ми липсва Жан-Люк, исках да разбера кога ще се върне, помислих, че франзелите може да са ви от полза.