„Да, те, но не и ти, временни съпруже на моята сестра, не и ти, та дори и за десета от заплатата…“
— Предлагам да бъдеш по-практичен. — Мешанг изследваше ноктите си с красиво направен маникюр, които бяха галили четиринадесетгодишното, което Киа му бе дал. „Първото от много, ваше превъзходителство!“ Възхитително бяла черкезка кожа и така лесно уредена женитба за този следобед, който той с удоволствие разтегли до цяла седмица.
— Сегашните управници са ксенофоби, особено за американци.
— Аз съм канадец.
— Съмнявам се, че това има значение. Логично е да се предположи, че няма да ти разрешат да останеш — той погледна остро към Шаразад — или да се върнеш.
— Догадки — изрече Локхарт през зъби, като забеляза израза на лицето й.
— Капитане, доскорошната благотворителност на моя баща не може повече да бъде поддържана — времената са трудни, аз искам да знам как смяташ да издържаш моята сестра и детето й, което предстои да се роди, къде имате намерение да живеете и как.
Внезапно Локхарт скочи, стряскайки останалите.
— Вие изложихте позицията си съвсем ясно, ваше превъзходителство Мешанг. Ще ви отговоря утре.
— Искам отговор сега.
Лицето на Локхарт помрачня.
— Първо ще говоря с моята съпруга, а после ще говоря с вас. Хайде, Шаразад.
Той излезе гордо. Потънала в сълзи, тя се запрепъва след него и затвори вратата.
Мешанг се усмихна язвително, взе си още един сладкиш и започна да го яде.
Зара извика разярена;
— Какво, в името на Бо…
Той се протегна, удари я с все сила през лицето и кресна:
— Млъкни! — Не му беше за пръв път да я удря, но никога с такава сила. — Млъкни или ще се разведа с теб, чуваш ли? Така или иначе съм на път да си взема друга жена — някоя млада, а не суха, стара и заядлива вещица като теб. Не разбираш ли, че Шаразад е в опасност, всички ние сме в опасност заради този човек? Върви да помолиш Бог да ти прости за твоите лоши обноски. Напусни!
Тя побягна. Той запрати след нея една купичка.
В северните предградия: 9,14 вечерта.
Азадех караше бързо малката, доста очукана кола по улицата, застроена със скъпи къщи и жилищни блокове, повечето тъмни, а някои и вандалски разрушени. Лекомислено беше включила на дълги фарове, заслепявайки идващите насреща, и свиреше силно с клаксона. Натисна спирачките, колата занесе, опасно пресече насрещното платно, едва-едва избягвайки катастрофата, и със свистящи гуми се насочи към гаража на една от сградите.
Гаражът беше тъмен. Във вътрешния джоб тя имаше фенерче. Включи го, излезе и заключи вратата. Палтото й беше топло и добре скроено, беше с пола, ботуши, кожени ръкавици и шапка, косата й се спускаше свободно. От другата страна на гаража имаше стълбище и ключ за осветлението. Когато го изпробва, най-близката крушка даде искра и угасна. Тя тръгна нагоре по стълбите. Четири апартамента на етаж. Апартаментът, който баща й беше наел за нея и за Ерики, беше на третия етаж, с изглед към улицата. Днес беше понеделник. Тя беше тук от събота. „Не е рисковано, Мак — беше казала тя, когато съобщи, че си отива, и той се опита да я придума да остане в апартамента му. — Но ако баща ми ме иска обратно в Табриз, оставането ми тук с теб няма никак да ми помогне. В апартамента имам телефон, само на половин миля съм оттук и мога лесно да идвам пеш, имам там дрехи и слуга. Ще проверявам всеки ден, ще идвам в офиса и ще чакам, това е всичко, което мога да направя.“
Не му беше казала, че предпочита да е далеч от него и Чарли Петикин. „Привързана съм и към двамата нежно — мислеше си тя, — но те са доста възрастни, педантични и никак не приличат на Ерики. О, Джони! Ах, Джони, какво да правя с теб, ще се осмеля ли да те видя пак?“
Площадката на третия етаж беше тъмна, но тя използува фенерчето, намери ключа си и го пъхна в бравата. Изведнъж почувствува нечий поглед и се обърна уплашено. Смуглият, небръснат простак си беше разкопчал панталона и размахваше коравия си пенис срещу нея.
— Чаках те, принцесо на всички курви, и проклет да съм, ако той не е готов за теб отпред, отзад или отстрани…